Традиционната световна почит към швейцарския народ според мен се базира на две неща. Първо, стабилността на швейцарската валута, която в съчетание с безупречно банкиране, е била спасителен остров по време на войни и кризи. Второ, значимото място на референдума като законодателен механизъм - демокрация в най-чист вид.

Значението както на франка, така и на демокрацията, се променят в новата европейска криза. Дълговата криза в Еврозоната не е швейцарски проблем и не би следвало да е. Но Швейцарската централна банка реши, че франкът е твърде силен (спрямо еврото) и внесе кризата в страната, която дори не е член на ЕС.

Преди всичко бързо уточнение - не франкът е твърде силен, а еврото е твърде слабо. Германецът с депозит в евро е загубил богатство, а не швейцарецът с депозит във франкове е забогатял. Нещо повече, спрямо златото франкът всъщност е изгубил доста стойност - около 1/3 за последните 2 години. Малко странно е, че го наричат все още стабилна валута.

Но истинското рушене на доверието във франка започна с решението на паричните власти да спасяват износно-ориентираната икономика. Производители-лобисти настояха, а властите приеха, че търговските партньори в ЕС няма да купуват швейцарските стоки, а туристите никога няма да се върнат, при сегашния валутен курс. Новата роля на централната банка предполага инфлация и нестабилност - нехарактерни за Швейцария явления.

Всъщност какво ще се случи? Едно и също количество франкове ще купуват по-малко реални стоки. Един и същи депозит и един и същи пенсионен фонд ще струват по-малко (в реални измерения). Една и съща заплата ще купува по-малко продукти в супермаркета.

Но производителят-лобист ще е доволен от увеличените продажби в чужбина. Неговите разходи в голяма част ще останата непроменени във франкове, а ще намалеят в евро. По-голяма част от продажбите ще се превръща в оперативна печалба, а по-малка част в заплати и външни услуги, които са доставяни в Швейцария.

Това е класическо преразпределение на доход, макар и невидимо, което странно как получава толкова широка подкрепа у хората на улицата. Такива решения не свалят правителства, не са дори обект на сериозна критика от телевизионните коментатори. Те се приемат за “нещо нормално” в кризисни времена.

Само че кризата не е швейцарска по произход. Тя дори нямаше да бъде съвсем германска, ако г-жа Меркел не беше решила да прехвърли загубите на големите банки върху редовия спестител, отново чрез инфлацията. Сега не франкът е по-скъп, както се твърди, а германецът е по-беден, което е причината са свития износ на Швейцария. Това не може да бъде решено като проблем от швейцарското правителство.

Остава мистерията за силната подкрепа на девалвацията у широката публика. Електоратът изглежда няма проблем някой да го ограбва като намалява стойността на пенсията му, заплатата му и депозитите му. Стига това да става по демократичен път, грабежът изглежда приемлив. За него винаги ще се намерят добри доводи като “спасяване на индустрията”.

Но днешните решения в Швейцария са всичко друго, но не и справедливи за средния избирател. Той ще плати сметката на големия лобист. После ще е доволен, че по новините не се говори за рецесия в неговата страна. Ето така работи демокрацията.