По време на студената война наличието на общи интереси и ценности между Европа и САЩ се смяташе за очевидно. От двете страни на Атлантика споделяха привързаността си към демократичните институции, либералните ценности, човешките права и регионалната стабилност. Имаха общ подход за изграждането на отворена система на световната търговия, свободен достъп до световните запаси от енергийни ресурси и предотвратяване разпространението на оръжия за масово поразяване. С помощта на общи цели, споделени ресурси и усилно сътрудничество, САЩ и ЕС успяха да посрещнат предизвикателствата на променящият се свят по време на Студената война, както и да спомогнат за либерализацията на международната търговия и финанси и да утвърдят принципите на демокрацията, плурализма, човешките права и други споделени ценности. САЩ дойде на помощ на Европа в две световни войни. Трансатлантическото сътрудничество донесе политическа подкрепа за големите интервенции на САЩ на световната политическа сцена. До 1990 г. трансатлантическите отношения като цяло се контролират от многостранни институции и рядко чрез едностранни американски решения. Когато някои европейски страни действат унилатералистки, като Франция и Англия по време на окупацията на Суец през 1956 г., САЩ ги принуждаваха да отстъпят. Американската подкрепа е значителна и за обединението на Германия през 1990 г. Този процес на свой ред послужи като катализатор на съвременното политическо, икономическо и валутно обединение на Европа.

След края на Судената война, Съветския съюз не съществува като заплаха за жинените американски интереси. САЩ се превърнаха в единствената суперсила, притежаваща комбинация от военна, икономическа и политическа мощ. Европа от своя страна във все по-малка степен бе готова да зависи от Вашингтон. Континентът навлезе в съвсем нов етап от своята интеграция, променяйки се от съвкупност от държави с общ пазар в един обект, който притежава много от отличителните характеристики на суверенитета- ясно определена територия, монопол над парите и въоръжените сили и единна политическа воля. Приоритет за Европа вече е самата Европа, докато САЩ са се ориентирали към Западното полукълбо и Азия. Различно е и приоритетното подреждане на САЩ и Европа. Вашингтон отделя първостепенно значение на въпросите свързани със заплахите за сигурноста, докато за Европа от съществено значение са глобални проблеми като климатичната промяна, бедноста, трафикът на хора, заразните болести. Реприоритизирането на американската външна политика към Азия и западното кълбо е възможно и поради факта, че нито едно от стратегическите предизвикателства и тези за сигурноста не са свързани с Европа, както бе през миналият век.

Политологът от института Брукингс, САЩ, Иво Даалдер е на мнение, че унилатералистите в американската администрация предпочитат да се опират на собствените си възможности и отхвърлят мултилатерализма и международните договори като излишни ограничения върху възможноста на САЩ да върви по своя си път. Те предпочитат “твърдата” сила - военна мощ, икономическа сила и дипломатическо лидерство- пред “меката” сила на международните договори, норми и преговори.

От своя стран Европейците виждат в мултилатерализма най-добрият, ако не и единственият начин по който могат да се решават проблемите. Това е и като последица от мултилатералната традиция на европейската интеграция. Заплахите се решават най-добре чрез диалог и обвързване с проблема и неговото решаване, като възпирането и политиката на ограничение са подходящи само когато всички други методи се провалят. Част от вярата в многостранните решения се корени в убеждението, че голяма част от глобалните предизвикателства, от глобалното затопляне до намесата в държави с разрушен вътрешен ред и разпространяването на оръжия, не могат да се решат чрез едностранни решения, дори и когато се предприемат от страна толкова могъща колкото САЩ. Това се потвърждава и от бившият държавен секретар Колин Пауъл, който в едно свое интервю заяви: “Не можеш да бъдеш унилатералист. Светът е твърде сложен”.

Пример в това отношение е климатичната политика. Още след първата конференция на ООН в тази сфера през 1972 г., САЩ са следвали многостранния подход, който включва както взимането на многостранни решения, така и употребата на унилатералистки заплахи и санкции.  След като САЩ заеха второстепенно положение на конференцията на ООН по околната среда и развитие през 1992 г., американската външна политика изглежда хладна, а на моменти и враждебна към многостранните политически решения в областта на околната среда. САЩ изглежда се интересуват повече от национални икономически интереси, отколкото от световните заплахи. Тази промяна на ролята в екологичната политика съвпада с промяната в международните отношения. САЩ се очертаха след тази структурна промяна като доминиращата сила в една еднополюсна международна среда.

Многостранният подход към външната политика позволи на ЕС да възприеме водещата роля в процеса на борбата с климатичната промяна. Един договор, подписан от голяма част от страните в света и налагащ задължения за почти всички развиващи се страни, е най-добрият израз на едно многостранно споразумение. ЕС се превърна в потенциален съперник на САЩ за лидерството в екологичната сфера, не на последно място и поради факта, че възприе еднаква позиция в ключови сфери на международния процес на взимане на решения, както в международната търговия. След оттеглянето на САЩ от преговорите по протокола от Киото, съперничеството в тази сфера в значителна степен намаля. Повече от очаквано бе ЕС да възприеме водещата роля в определянето на правилата по Протокола Киото, а от там и в климатичната политика.