Share

Източник: Издателство МаК

Глава 8 от книгата "Либертарианството: Въведение" от ДЕЙВИД БОАЗ

ПАЗАРНИЯТ ПРОЦЕС

Когато отивам в супермаркета, виждам същинско изобилие от храна – от мляко и хляб до “Спаго Пица” на Волфганг Пък и пресни киви от Нова Зеландия. Средният супермаркет днес има 30,000 артикула, двойно повече от преди само десет години. Както повечето пазаруващи, аз гледам на това изобилие като даденост. Заставам в средата на този кулинарен фестивал и казвам нещо като, “Не мога да повярвам, че този долнокачествен магазин няма диетична безкофеинова чери-кола в кутийки от 300мл!” Но как се е появило това изключително нещо? Как така аз, който дори да имам подробна карта, не мога да намеря някоя ферма, мога да отида в магазина по всяко време на деня или нощта и да очаквам да намеря всичката храна, която искам, в удобни опаковки и готова за купуване, с достатъчно количество пуйки през ноември и лимонада през юни? Кой планира това сложно начинание? Тайната, разбира се, е именно че никой не го планира – никой не може да го планира. Съвременният супермаркет е обичайна гледка, но напълно изумителен пример за безкрайно сложния спонтанен ред, познат като “свободен пазар.”

Пазарът възниква от факта, че ние хората можем да постигнем повече в сътрудничество с други хора, отколкото можем да направим индивидуално, и от факта, че осъзнаваме това. Ако бяхме същества, за които сътрудничеството не е по-производително от самостоятелната дейност, или ако не можехме да осъзнаваме ползите от сътрудничеството, тогава не само бихме останали изолирани и отделени, но, както Лудвиг фон Мизес обяснява, “Всеки човек би бил принуден да гледа на другите хора като свои врагове; неговата жажда за задоволяване на неговите желания би го вкарала в неутолим конфликт с всички негови съседи.” Без възможността за взаимна полза от сътрудничеството и разделението на труда не биха могли да възникнат нито чувството на симпатия и приятелство, нито самият пазарен ред.

Онези, които казват, че хората “са направени за сътрудничество, не за конкуренция,” пропускат да осъзнаят, че пазарът в действителност е сътрудничество. (Всъщност, той е хора, които се конкурират, за да си сътрудничат по-добре!) Икономистът Пол Хейн сравнява планирането и спонтанния ред по следния начин: Има три големи летища в областта на Сан Франциско. Всеки ден хиляди самолети излитат от тези летища, отправяйки се в различна посока. Управлението на тези самолети, да излетят и да кацнат на време и без да се блъскат един с друг, е невероятно сложна задача, и системата за управление на въздушното движение е чудо на сложната организация. Но също всеки ден в Сан Франциско хората предприемат хиляди пъти повече пътувания с автомобили, с далеч повече отделни точки на тръгване, на пристигане и избрани схеми на пътуване. Тази система, координирането на милиони автомобилни пътувания, е далеч по-сложна за управляване за която и да е система за управление на движението, затова ние я оставяме да действува спонтанно в рамките на няколко конкретни правила: движи се вдясно, спирай на светофари, давай предимство, когато завиваш наляво. Определено има произшествия и задръствания – много от които могат да бъдат избегнати, ако самите пътища се строят и управляват според пазарните принципи – но идеята е, че би било просто невъзможно да се планират и съзнателно координират всички тези автомобилни пътувания. Следователно, обратно на нашето първоначално впечатление, именно по-малко сложните системи могат да се планират, а по-сложните системи трябва да се развиват спонтанно.

Много хора приемат, че пазарите са необходими, но все още смътно чувствуват, че в тях има нещо неморално. Те се страхуват, че пазарите водят до неравенство, или не харесват егоистичния интерес, който бива отразяван в пазарите. Пазарите често биват наричани “жестоки” и “безскрупулни.” Но както тази глава ще покаже, пазарите не само са жизнено важни за икономическия растеж, те съдържат повече взаимност и водят до повече добродетели и равенство от държавната принуда.

Информация и координиране

Пазарите се основават на взаимно съгласие. Никоя фирма няма да ви изпрати фактура за продукт, който не сте поръчали, както е случаят с данъчните формуляри. Никоя фирма не може да ви принуди да търгувате. Фирмите се опитват да открият какво искате и да ви го предложат. Хората, които се опитват да правят пари като продават храни, автомобили, компютри или машини, които правят автомобили или компютри, трябва да знаят какво потребителите искат и колко са готови да платят. Откъде фирмите получават информация? Тя не е в някоя дебела книга. В една пазарна икономика тя не е въплътена в нареждания от агенция по планиране (макар, разбира се, теоретично в социалистическите икономики производителите наистина действуват по нареждания отгоре).

Цени

Тази жизнено важна информация относно какво хората искат е въплътена в цените. Цените не просто ни казват колко струва нещо в магазина. Ценовата система събира на едно място цялата налична в икономиката информация относно какво всеки човек иска, каква ценност е то за него и как може най-добре да бъде произведено. Цените правят тази информация използваема както за производителя, така и за потребителя. Всяка цена съдържа в себе си информация относно исканията на потребителя и разходите по производството, от необходимото количество труд, необходимо за производство на стоката, до разходите за труд, до лошото време на другия край на света, което повишава цените на суровите материали, необходими за производство на стоката. Вместо необходимостта да познава всички подробности, човек има пред себе си едно просто число: цената.

Пазарните цени казват на производителите кога нещо не може да бъде произведено с разходи по-ниски от това, което потребителите ще платят за него. Реалният разход за всяко нещо не е цената в долари; той е всичко, което би могло да се направи с използваните ресурси вместо съответното нещо. Вашият разход за четене на тази книга е всичко, което иначе бихте могли да направите с вашето време: да отидете на кино, да спите до късно, да четете друга книга, да почистите къщата. Разходът за компакт-диск от 15 долара е всичко, което иначе бихте могли да купите с тези 15 долара. Всяко използване на време или други ресурси за производство на една стока налага разход, който икономистите наричат разход на възможности. Този ресурс не може да се използва за производство на нищо друго.

Информацията, която цените осигуряват, позволява на хората да работят заедно, за да произвеждат повече. Целта на икономиката не е просто да произвежда повече неща; тя е да произвежда повече неща, които хората искат. Цените казват на всички нас какво другите хора искат. Когато цените за определени стоки нараснат, ние намаляваме нашето потребление на тези стоки. Някои от нас правят изчисления дали биха могли да направят пари, като започнат да произвеждат тези стоки. Когато цените (тоест надниците или заплатите) за определени видове труд нараснат, ние обмисляме дали да не се преквалифицираме в тази област. Младите хора обмислят подготовка в професии, които получават по-добри доходи, и се оттеглят от обучение за професии, чиито заплати намаляват.

Във всяка икономика по-сложна от село – може би дори по-сложна от семейство – е трудно да се знае какво точно всеки човек иска, какво точно всеки човек може да прави и какво точно всеки е съгласен да прави и на каква цена. В семейството ние се обичаме един друг и имаме лично познание за способностите, нуждите и предпочитанията на всеки човек, така че не се нуждаем от цени, за да определим какво всеки човек ще допринесе и ще получи. Извън семейството е добре да действуваме щедро към другите хора. Но без значение колко проповедниците и учителите ни увещават да се обичаме един друг, ние никога няма да обичаме всеки в обществото или да познаваме нуждите на всеки в обществото така, както на хората в нашето семейство. Ценовата система отразява избора на милиони производители, потребители и собственици на ресурси, които могат никога да не се срещнат и да координират своите усилия. Макар вероятно никога няма да чувствуваме привързаност към – или дори да срещнем лично – всеки човек в икономиката, пазарните цени ни помагат да работим заедно, за да произведем повече от това, което всеки човек иска.

За разлика от държавата, която в най-добрия случай взема волята на мнозинството (но по-често действува под натиск от някоя малка група) и я налага на всички, пазарите използват цените, за да позволят на купувачите и продавачите свободно да решат какво искат да правят със своите пари. Никой не може да си позволи всичко, и някои хора могат да си позволят повече от други хора, но всеки човек е свободен да харчи парите си както иска. И ако 51 процента от хората харесват черни автомобили, или Бари Манилоу, несъгласните са свободни да си купят нещо друго; няма нужда те да организират политическо движение да принудят цялата страна да премине към сини автомобили или да слуша Уили Нелсън.

Конкуренция

Цялото това говорене за чудото на координирането не трябва да оставя впечатлението, че пазарният процес не е конкурентен. Нашите индивидуални планове винаги са в конфликт с плановете на другите хора; ние планираме да продадем нашите услуги или стоки на потребителите, но други хора също се надяват да продадат същото на същите потребители. Именно чрез конкуренцията можем да открием как нещата могат да се произвеждат с най-малки разходи, като откриваме кой ще ни продаде суровини или труд на най-ниската цена.

Основният икономически въпрос е как да съчетаем всички ресурси в обществото, включително човешкия труд, за да произведем възможно най-добрия резултат – не повече тонове стомана, или повече компютри, или най-вълнуващи филми, а съчетанието от продукти, което най-много ще задоволи хората. Ние искаме да произведем възможно най-много от всяка стока, която хората искат, но не толкова много, че да е по-добре да произведем нещо друго вместо нея. Цените, които сме съгласни да платим за стока или услуга, и цените, които сме съгласни да приемем за нашия труд или за каквото сме произвели, насочват предприемачите към правилните решения.

Когато вземаме решения на пазара, всяко решение се прави на малки стъпки, или “на ръба”: искам ли да купя тази пържола, списание или къща с три спални? Нашата готовност да плащаме, и границата, отвъд която не сме съгласни да купим още една бройка от същата стока, казва на производителите колко могат да си позволят да изразходват за производството на даден продукт. Ако не могат да произведат още една бройка за по-малка цена от “пазарната,” те знаят, че не трябва да отделят повече ресурси за производството на този продукт. Когато потребителите показват нарастващ интерес към компютрите и спадащ интерес към телевизорите, фирмите плащат повече за суровини и труд за производство на компютри. Когато разходите за наемане на повече труд и материали достигне границата на това, което потребителите са съгласни да платят за завършения продукт, фирмите престават да привличат повече ресурси. С повтарянето на тези решения хиляди, милиони или милиарди пъти се развива сложна система на координиране, която довежда до потребителите всичко - от киви до Пентиум-чипове.

Именно конкуренцията на всички фирми за привличане на потребители е това, което произвежда тази координация. Ако една фирма усеща, че потребителското търсене на компютри нараства, и тя е първата, способна да произведе повече компютри, тя ще бъде възнаградена. Обратно, нейният произвеждащ телевизори конкурент ще има намаление на продажбите. На практика, всяка година десетки хиляди фирми успяват, а хиляди излизат от бизнеса. Това е “съзидателното разрушение” на пазара. Колкото и жестока да изглежда присъдата на потребителите за някой, който губи работно място или инвестиция, пазарът работи на принципа на равенството. На свободния пазар никоя фирма не получава специални привилегии от държавата, и всяка фирма трябва постоянно да задоволява потребителите, за да остане в бизнеса. Пазарът не само че не подбужда егоистичен интерес, както критиците го обвиняват, но на пазара фактът на личния интерес подбужда хората да служат на другите. Пазарите награждават честността, защото хората са по-съгласни да правят бизнес с онези, които имат репутация на честни. Пазарите награждават учтивостта, защото хората предпочитат да работят с учтиви партньори и доставчици.

Социализъм

Именно отсъствието на пазарни цени прави социализма неприложим на практика, както Лудвиг фон Мизес посочва през 20-те. Социалистите често смятат въпроса за производството за инженерен въпрос: просто правите няколко изчисления, за да видите кое би било най-ефективно. Вярно е, че инженерът може да отговори на конкретен въпрос относно производствения процес, като например, “Какъв е най-ефективният начин за производство на ламаринена консервена кутия от 250мл?” тоест каква форма би побрала 250мл с най-малката възможна повърхност. Но икономическият въпрос – ефективното използване на всички налични ресурси – не може да бъде решен от инженер. Трябва ли да се направи от алуминий или от платина? Всеки знае, че консервена кутия от платина звучи смешно, но ние знаем това именно защото ценовата система ни го казва. Един инженер би ви казал, че среброто или платината провеждат електричеството по-добре от медта. Тогава защо използваме мед? Защото тя дава най-добри резултати в сравнение с разходите. Това е икономически въпрос, не инженерен въпрос. Как социалистическият плановик знае какво да произведе, ако няма цени? Той може да проведе допитване и да открие, че хората искат хляб, месо, обувки, хладилници, телевизори. Но колко хляб и колко обувки? И какви ресурси трябва да се използват за производството на кои стоки? “Достатъчно ресурси,” би отговорил някой. Но освен за простото оцеляване, колко хляб е “достатъчно”? В кой момент хората биха предпочели нови обувки пред повече храна? Ако има ограничено налично количество стомана, колко от него трябва да се използва за автомобили и колко за готварски печки? И най-важното, какво съчетание от ресурси е най-евтиният начин за производство на всяка стока? Проблемът е невъзможен за решаване в теоретичен модел; без информацията, предавана от цените, плановиците “планират” на сляпо.

На практика директорите на съветските заводи е трябвало да установят нелегални пазари между заводите. Не им е било позволено да използват парични цени, така че са възникнали невероятни системи на непряка размяна – или бартер. Съветските икономисти са открили поне осемдесет различни средства за размяна, от водка до сачмени лагери, до машинно масло, до тракторни гуми. Вероятно най-близкото подобие до такъв тромав пазар, което американците са виждали, са търговските умения на Рейдър О’Райли от телевизионното предаване M*A*S*H. Рейдър също действува в една централно планирана икономика – Армията на САЩ – и неговото поделение няма пари за доставки, затова той вдига телефона, обажда се на други поделения от M*A*S*H и урежда сложни размени на хирургически ръкавици за консерви, за пеницилин, за бърбън, като всяко поделение е търгувало нещо, което им е било доставено в излишък, за нещо, което не им достига. Представете си една цяла икономика да работи по този начин.

Собственост и размяна

Една важна причина икономическите изчисления да са невъзможни при социализма е, че няма частна собственост, така че няма собственици да казват чрез цените какво биха били съгласни да приемат в замяна на част от своята собственост. В Глава 3 разгледахме правото за притежаване на частна собственост. Тук разглеждаме икономическото значение на институцията на частната собственост. Собствеността е в основата на благоденствието, създавано от свободния пазар. Когато хората имат сигурно право върху собствеността – била тя земя, сгради, оборудване или каквото и да е друго – те могат да използват собствеността, за да постигат своите цели. Всяка собственост трябва да бъде притежавана от някого. Има няколко причини да предпочитаме притежаването на собствеността от много хора, пред държавната собственост. Частните собственици обикновено се грижат по-добре за своята собственост, защото те лично ще жънат ползите от всяко увеличаване на нейната стойност, или лично ще пострадат, ако нейната стойност спадне. Ако оставите вашата къща да се разпадне, няма да можете да я продадете на същата цена, както ако я поддържате в добро състояние – което служи като силен стимул да я поддържате добре. Собствениците обикновено се грижат по-добре за собствеността от наемателите; тоест, те поддържат капиталовата стойност, вместо на практика да изразходват капиталовата стойност. Ето защо много наемни договори изискват наемателят да даде депозит, за да е сигурно, че той също ще има стимул да поддържа стойността на собствеността. Частно притежаваните апартаменти под наем са поддържани много по-добре от обществените жилищни сгради. Причината, че никой всъщност не притежава “обществената” собственост; никой отделен човек няма да изгуби своите инвестиции, ако стойността на обществената собственост спадне. Частната собственост позволява на хората да печелят от подобряване на своята собственост, като строят върху нея или като я правят по-ценна по някакъв друг начин. Разбира се, хората също могат да печелят, като подобряват самите себе си чрез образование и придобиване на добри навици, докато им е позволено да жънат ползите, които идват от това подобрение. Например, няма голям смисъл да подобрявате вашите умения, ако регулациите ви пречат да започнете избраната от вас работа или високите данъци отнемат повечето от вашите доходи.

Икономическата стойност на даден актив отразява приходите, които същият този актив ще произведе в бъдещето. Така частните собственици, които имат правото върху тези приходи, имат стимула да поддържат актива. Когато земята е оскъдна и частно притежавана, собствениците ще се стремят да извлекат стойност от нея сега, както и да си гарантират, че ще могат да продължат да извличат стойност от нея в бъдещето. Затова дърводобивните компании не отсичат всички дървета в своите земи, и постоянно засаждат дървета, за да заменят отсечените. Те могат и да са движени от загриженост за околната среда, но бъдещият доход от собствеността вероятно е много по-силен стимул. В социалистическите страни в Източна Европа, където държавата контролира цялата собственост, няма истински собственик, който да се грижи за бъдещата стойност на собствеността; и замърсяването и унищожаването на околната среда са далеч по-тежки, отколкото в Запада. Вацлав Клаус, министър-председател на Чешката република, каза през 1995, “Най-тежките екологични бедствия стават в страни без частна собственост, пазари или цени.”

Друга полза от частната собственост, не така очевидно икономическа, е, че тя разпределя властта. Когато едно лице, като държавата, притежава цялата собственост, индивидите нямат защита от волята на държавата. Институцията на частната собственост дава на много хора тяхно собствено място, където са защитени от враждебните действия на други хора и на държавата. Тази характеристика на частната собственост е изразена в правилото, “Домът на човека е неговата крепост.” Частната собственост е жизнено важна – колкото неприкосновеността и свободата на словото. Опитайте се да си представите “свобода на словото” в страна, където държавата притежава всички печатници и цялата хартия.

Разделение на труда

Тъй като хората имат различни способности и предпочитания, и природните ресурси са разпределени неравномерно по целия свят, ние можем да произвеждаме повече, ако работим в различни области. Чрез разделението на труда всички ние се стремим да произвеждаме това, в което сме най-добри, за да имаме повече стоки, които да разменяме с другите. В Богатството на народите Адам Смит описва фабрика за карфици, където производството на карфици е разпределено на “около осемнадесет различни дейности,” като всяка дейност се изпълнява от конкретни работници. С такава специализация работниците могат да произвеждат 4,800 карфици на работник на ден; без разделението на труда, Смит се съмнява, че един производител на карфици би могъл да произведе повече от 20 карфици на ден. Забележете, че от специализацията се печели дори ако един от хората е по-добър във всичко. Икономистите наричат това принцип на сравнителното предимство. Ако Петкан може да улови два пъти повече риба от Крузо, но може да бере три пъти повече зрели плодове от Крузо на ден, тогава и двамата ще бъдат по-добре, ако Крузо специализира в риболов, а Петкан в бране на плодове. Разбира се, като специализират, вероятно всеки ще става по-добър чрез повторение и опити.

Хората влизат в размяна, защото очакват да спечелят. Както Адам Смит казва в един известен пасаж, цитиран по-горе, но приложим и тук,

Не от благотворителността на месаря, пивоваря или хлебаря очакваме нашата вечеря, а от тяхното осъзнаване на техния собствен интерес. Ние се обръщаме не към тяхната човечност, а към тяхното себелюбие, и никога не им говорим за нашите нужди, а за техните ползи.

Това не означава, че хората винаги са егоистични и нечувствителни към своите близки. Както отбелязахме по-горе, фактът, че месарят трябва да ви убеди да купите от неговото месо, го насърчава да обръща внимание на вашите искания и нужди. Известно е, че продавачите в магазините в Запада са по-учтиви от техните съветски колеги. Все пак е логично, че обществените институции работят ефективно тогава, когато хората наистина са водени от личния си интерес. Всъщност, когато хората действуват от личен интерес на свободния пазар, те повишават благосъстоянието на цялото общество. Тъй като хората разменят неща, които ценят по-малко, за неща, които ценят повече, всяка размяна увеличава стойността на двете стоки. Аз ще разменя моята книга за вашия компакт-диск само ако ценя компакт-диска повече от книгата, и ако вие цените книгата повече от компакт-диска. И двамата ще бъдем в по-добро положение. Подобно, ако разменя моя труд за заплата от Майкрософт, това е защото ценя парите повече от времето, а акционерите в „Майкрософт” ценят моя труд повече от парите, които дават. Чрез милиони такива сделки стоките и услугите отиват при хората, които ги ценят най-много, и цялото общество повишава своето благосъстояние. Капитализмът насърчава хората да служат на другите, за да постигат своите собствени цели. При всяка система талантливите и амбициозни хора ще придобиват повече благосъстояние от другите. В една система на тотална държава, било при старите предкапиталистически режими или някоя “модерна” социалистическа страна, начинът да напредвате е да се докопате до лостовете на властта, и да принудите другите хора да изпълняват вашите заповеди. На свободния пазар трябва да убедите другите да правят това, което вие искате. Как ще направите това? Като им предлагате нещо, което те искат. Така че най-надарените и амбициозни хора имат стимул да открият какво другите искат, и да се опитат да им го доставят. Частната собственост под властта на закона възпира онзи егоизъм, който включва отнемане на това, което искате, от хората, които го притежават. Тя също насърчава хората, които искат да забогатеят, да произвеждат стоки и услуги, които другите хора искат. И те правят именно това – Хенри Форд с неговите евтини, ефективни автомобили; Бил Козби с неговото популярно телевизионно предаване; Сам Уолтън с неговите магазини с ниски цени; Бил Гейтс с неговата компютърна операционна система; и много неизвестни хора в сложна икономика като нашата, като Филип Зафиър, който получи 200 милиона долара, като продаде компанията, която е основал, която произвеждаше пълнежите “Стоув Топ” и рибните хапки “Мисис Пол.” Лиона Хелмсли може и да не е с приятен характер, но за да забогатее в хотелския бизнес, тя трябваше да осигури удобни стаи и служители, които изглеждат приятно.

Печалби, загуби и предприемачи

Всеки може да види какви роли играят в системата на пазара потребителите и производителите – били те фермери, работници, занаятчии или собственици на заводи – но понякога ролята на предприемача или посредника не се разбира толкова добре. В историята има много враждебност срещу посредниците. (Често тя е приемала формата на расова или етническа враждебност срещу еврейските предприемачи в Европа и Съединените Щати, индийците и ливанците в Африка, китайците в голяма част от Азия и корейците в съвременните големи градове, както Томас Соуел посочва в Раса и общество. Икономическото невежество очевидно не е единственият източник на такова отношение, но едно по-добро разбиране на икономиката може да помогне за справяне с него.) Усещането е, че фермерът отглежда житото, мелничарят го мели, хлебарят прави хляба, но каква стойност се добавя от търговците и дистрибуторите, които носят житото по целия път към потребителя? От каква стойност е търговецът на „Уолстрийт”, който прекарва цялото си време, изследвайки ценовите разлики между пазарите?

В една сложна икономика ролята на предприемача е жизнено важна. Той дори може да бъде смятан за човека, който всъщност извършва координацията, която е движението на пазара, човекът, който направлява ресурсите към мястото, където те са най-необходими. В известен смисъл всички ние сме предприемачи. Всеки човек се опитва да предвижда бъдещето и да разполага мъдро своите ресурси. Дори Робинзон Крузо е трябвало да предвижда дали бъдещите климатични условия означават, че е по-добре да изразходва повече време за изграждане на жилище за сметка на по-доброто хранене днес. Всеки от нас предвижда къде нашите умения ще бъдат най-търсени, какво потенциалните клиенти ще бъдат съгласни да платят за нашите продукти, дали продуктите, които искаме, ще струват повече или по-малко следващата седмица, къде трябва да инвестираме нашите спестявания за пенсия. Разбира се, никой всъщност не е широко осмивания “икономически човек,” който прави изчисления само на основата на парична възвръщаемост. Можем да приемем по-зле платено работно място, защото то включва интересна работа или е близо до дома; можем да започнем фотографски бизнес, защото харесваме фотографията, дори да можем да правим повече пари, продавайки офис оборудване; можем да сме съгласни да плащаме повече за продукти, продавани от наши приятели или от компании, загрижени за околната среда. Ние вземаме повечето от нашите икономически решения на основата на съвкупност от фактори, включваща цена, удобство, наслада, лични взаимоотношения и така нататък. Единственото нещо, което икономическият анализ приема за даденост, е, че ние всички правим избор, който е в наш собствен интерес, както и да определяме какъв е нашият интерес. Но икономистите използват понятието “предприемач,” за да обозначат един конкретен участник в пазарния процес, който не е нито производител, нито потребител, а който вижда и използва възможност да прехвърли ресурси от място, където те са по-малко ценени, към друго място, където те са повече ценени. Той може да види, че кивитата се продават за 30 цента на Западния бряг и за 50 цента на Източния бряг, и че може да ги превози за 10 цента на бройка, така че може да спечели 10 цента на киви, като ги купува на Запад и ги превозва на Изток. Той може да открие, че една компания иска да купи сграда с офиси за цена до 10 милиона долара, а друга компания има подходяща сграда, която се продава за 8 милиона долара. Като купува и препродава (или просто като събере, за някаква комисионна, купувача и продавача) той може да направи прилична печалба. Той може да види, че радиоапарати могат да се произвеждат много евтино в Малайзия и да се продават в Съединените Щати за по-малко от настоящата им цена, така че се договаря с производител в Малайзия да произвежда радиоапарати и да ги изпраща в Америка. Той или друг предприемач може тогава да види, че американските фирми могат да продават застраховки в Малайзия по-евтино от коя да е малайзийска фирма, така че може да се направи и друга печеливша размяна. Във всеки от тези случаи ролята на предприемача е да види ситуация, в която ресурсите могат да се използват по по-стойностен начин, отколкото преди. Неговото възнаграждение за способността да предвижда това, е част от стойността, която той добавя за двете страни. Ако забраним предприемаческата дейност, само за да задоволим недоверието на някои хора към посредниците, какво ще стане? Хората в източните щати ще бъдат лишени от кивита, за които с готовност биха платили, американците биха плащали повече за радиоапарати, едната компания няма да намери сграда, която да може да ползва, а другата няма да получи пари в брой, които за нея са от по-голяма стойност от сградата. Но това са само повърхностни последствия. Това, което всъщност ще стане, е, че нашата сложна съвременна икономика ще престане да работи. Има причина за съществуване на посредниците, тъй като техните услуги са ценни за хората, с които те търгуват. Фермерите могат да донесат своите стоки на пазара, но повечето от тях намират за по-ефективно да се съсредоточат върху селското стопанство и да продават своята продукция на посредниците. Потребителите могат да отидат във фермата и да купят продукция от фермерите на място, но очевидно е по-ефективно да отидат в магазина.

Ролята на предприемачите в разполагането на капиталови стоки – ресурсите, които се използват за производство на потребителски стоки – е дори още по-важна. Когато една икономика става по-богата и по-сложна, нейната производствена структура се удължава. Тоест, има повече етапи между суровините и потребителските стоки. Първите капиталови стоки вероятно са били мрежи за ловене на риба. По времето на Адам Смит е имало още няколко етапа в производството на машини, които помагат на работниците да произвеждат карфици в завода. Само си представете етапите в доставката на един компютър до потребителя: магазин, в който някой трябва да инвестира; транспортна система; фирма, която произвежда компютъра; софтуерни инженери, които трябва да бъдат обучени; чипове, които трябва да бъдат проектирани и произведени; метал, стъкло и пластмаса, които трябва да бъдат произведени, пречистени и излети, и така нататък, и така нататък. Когато производствената структура се удължава, изисквайки инвестиции в производствени процеси дълго преди потребителите да решат дали да купят един продукт, става дори по-важно да има хора, които постоянно търсят възможности да използват по-ефективно ресурсите. Хората се заемат с икономическа дейност, за да получат нещо, което искат – в крайна сметка повече стоки и услуги, но в конкретната ситуация заплата или покупка. Работниците получават пари за своя труд, фермерите продават своите продукти. Възнаграждението на предприемача е печалбата. Думата “печалба” може да означава различни неща. За един счетоводител тя просто означава парите, останали след даден период на икономическа дейност. Често тези пари са всъщност заплатата, плащана на собственика на фирмата за неговия труд, или лихва върху парите, дадени назаем. Чистата предприемаческа печалба идва от разликата между по-ниско ценената и по-високо ценената употреба на даден ресурс, който предприемачът е забелязал и работил с него. Тя отразява неговото правилно предвиждане за това какво ще предпочетат потребителите. Обратната страна е, че понякога предприемачите преценяват неправилно, в който случай те понасят предприемачески загуби. Понякога хората се тревожат от големите печалби. Те искат да ограничат печалбите или да ги обложат с данъци, особено известните “печалби от късмет.” (Рядко чувате хората да казват, че обществото трябва да се намесва да помага на онези бизнесмени, които понасят “загуби от късмет.”) Всъщност, ние трябва да бъдем благодарни на онези, които правят печалби. Както икономистът Мъри Ротбард обяснява, “печалбите са показател, че грешките [тоест по-неефективните употреби на ресурсите] са компенсирани и преодолени от печелившите предприемачи.” Или, както Изреъл Кирцнер от Нюйоркския университет обяснява: “Предприемаческото търсене на печалби означава търсене на ситуации, в които ресурсите са разпределени неправилно.” Колкото по-висока печалба прави един предприемач, толкова по-голямо е несъответствието, което е открил, между настоящата употреба на ресурсите и възможната употреба на ресурсите, и следователно толкова повече е облагодетелствувал обществото. Когато критиците се оплакват, че печалбите на производителите на лекарства са твърде високи, те всъщност казват, че високите печалби върху такива жизнено важни продукти са неморални. Всъщност, високите печалби разкриват нуждата от повече инвестиции в производство на лекарства и справяне с болестите. Производителите на лекарства, които постигат най-големите печалби, запълват най-голямото несъответствие между това, от което потребителите се нуждаят, и което пазарът досега е произвел. Едно ограничаване на печалбите на производителите на лекарства ще обезсърчи инвестициите точно в мястото, където те са най-необходими.

Трябва да критикуваме не този, който прави печалба, а който прави загуби. Но не се нуждаем от данък върху “загуби от късмет.” Пазарът наказва предприемачите, които правят неправилни предсказвания във формата на загуби, и достатъчно загуби ще премахнат предприемача от неговото място на предприемач и ще го насърчат да отиде да работи за някой, който е по-добър в разпределянето на ресурси. Чрез този неизмеримо сложен процес – който изглежда толкова прост на повърхността, с постоянен поток от потребителски стоки, течащи към магазините – цените на свободния пазар помагат на всички нас да координираме нашите усилия и да повишаваме нашия стандарт на живот. Привържениците на пазара понякога говорят за “магията на пазара.” Но тук няма магия, само спонтанния ред на мирни, производителни хора, взаимодействуващи мирно един с друг, всеки търсещ своята собствена печалба, но готов да си сътрудничи с други хора, за да я постигне. Това не се случва мигновено- с течение на години и векове пазарният процес ни е довел от общество, характеризирано от усилен труд за оцеляване и средна продължителност на живота от двадесет и пет години, до съвременното наистина удивително ниво на изобилие, здраве и технологии.

Икономически растеж

Как се стига до икономическия растеж? Как стигаме от свят, в който хората имат само своя труд, земя и видими природни ресурси до съвременната сложна икономическа структура, поддържаща небивал жизнен стандарт? В своята разбираема малка книжка „Какво всеки трябва да знае за икономиката и просперитета” (James D. Gwartney and Richard L. Stroup, What Everyone Should Know about Economics and Prosperity), икономистите Джеймс Гуортни и Ричард Страуп дават кратко ръководство в източниците на благоденствие. Първото, което трябва да се разбере, е че за да потребяваме повече, трябва да произвеждаме повече. Оскъдността е основна част от човешките обстоятелства; тоест, нашите желания винаги надвишават наличните ресурси за тяхното задоволяване. За да задоволяваме повече от нашите нужди, ние трябва да се научим да използваме ресурсите по-ефективно. Нашата цел не е да увеличаваме “растежа на икономиката,” още по-малко брутния национален продукт, националния доход или кой да е друг статистически сбор. Има много проблеми с такива статистики (макар че аз понякога ще ги използвам в тази книга), и те могат да подведат хората да допуснат огромни грешки в икономическите наблюдения, като известните оценки, че съветската икономика била много по-голяма от действителната, или смехотворните статистики, показващи, че източногерманската икономика на глава от населението била половината от размера на западногерманската. Целта на икономическата дейност е увеличаването на предлагането на потребителски стоки за хората, което също ще означава нарастване на предлагането на капиталови стоки, с които ще се произвеждат потребителски стоки. Може да е трудно това да се измери точно, но трябва да помним, че нашата грижа е реални блага, не статистики.

Един начин за произвеждане на икономически растеж е чрез спестявания и инвестиции. Като потребяваме по-малко днес, ние можем да произвеждаме и потребяваме повече утре. Има две основни ползи от спестяването. Първата е да отделяме нещо за “черни дни,” метафора, която припомня първобитната икономика, дори Робинзон Крузо. Крузо отделя настрана част от рибата и плодовете, които събира днес, в случай че утре е болен, или времето му пречи да събира повече храна. Втората полза е дори по-важна. Ние спестяваме и инвестираме, за да можем да произвеждаме повече в бъдещето. Ако Крузо спестява храна за няколко дни, той може да отдели един ден за да произведе мрежа, която ще му позволи да улови много повече риби. В една сложна икономика спестяванията ни позволяват да започнем бизнес, или да изобретяваме, или да закупуваме оборудване, което ще ни направи по-производителни. Колкото по-високо е нашето ниво на спестявания (било като индивиди или като общество), толкова повече инвестиции можем да правим в бъдещо производство, и толкова по-висок ще бъде нашият бъдещ стандарт на живот, и този на нашите деца.

Сложната икономика се нуждае от ефективен капиталов пазар, за да привлича спестявания и да ги насочва към инвестиции, които ще произведат ново благосъстояние. Капиталовият пазар включва пазари за ценни книжа, недвижима собственост и фирми, и финансови институции като банки, застрахователни компании, взаимни фондове и инвестиционни фирми. Както Гуортни и Страуп пишат, “Капиталовият пазар координира действията на спестителите, които доставят средства за пазара, и на инвеститорите, които търсят средства, за да финансират различни бизнес дейности. Частните инвеститори имат силен стимул да оценяват внимателно потенциалните проекти, и да търсят печеливши проекти.” Инвеститорите са възнаграждавани за вземане на правилните решения – за насочване на капитала към проекти, които служат на нуждите на потребителите, и наказвани със загуби за насочване на оскъдния капитал към неправилните проекти. Ние често чуваме унизителни бележки относно “книжните предприемачи,” с известно дебелашко пренебрежение към хората, които “не правят неща” като стомана или автомобили. Но в една усложняваща се икономика никоя задача не е по-важна от разполагане на капитала в правилните проекти, и е напълно уместно пазарът да възнаграждава прилично хората за вземане на правилните инвестиционни решения. Друг източник на икономически растеж е подобряването на човешкия капитал, тоест на уменията на работниците. Хората, които подобряват своите умения – като се учат да четат и пишат, или като учат дърводелство или програмиране, или завършват медицинско училище – обикновено са възнаграждавани с по-високи доходи.

Подобренията в технологията също допринасят за икономическия растеж. От Индустриалната революция преди 250 години, технологичните промени са преобразили нашия свят. Парната машина, двигателите с вътрешно горене, електричеството и ядрената енергия са заместили човешката и животинската тяга като основен източник на енергия. Транспортът е революционизиран от железните пътища, автомобила и самолета. Спестяващи труд устройства като перални машини, готварски печки, микровълнови фурни, компютри и цяло множество от промишлени машини ни позволяват да произвеждаме повече за по-кратко време. Забавленията са променени до неузнаваемост от плочи, ленти, компакт-дискове, филми и телевизия. През осемнадесети век само австро-унгарският император и неговият двор са можели да слушат Моцарт; днес всеки може да слуша Моцарт, Манчини или Мадона за няколко долара. Холивуд може и да произвежда много боклук (макар че трябва да помним, че хората избират да гледат именно боклука), но повече хора са видели Ричард III на Шекспир във филми на Лорънс Оливие и Йън Маккелън, отколкото в цялата история на театралната сцена. Един често пропускан източник на растеж са подобренията в икономическата организация. Системата на права на собственост, властта на закона и минималната държава позволяват максимална свобода за хората да експериментират с нови форми на сътрудничество. Развитието на корпорацията позволява да се предприемат по-големи икономически начинания, отколкото индивидите или дружествата могат да постигнат. Организации като съвместни предприятия, взаимни фондове, застрахователни компании, банки, работнически кооперации и други са опити за решаване на конкретни икономически проблеми чрез нови форми на сдружаване. Някои от тези форми се оказват неефективни; много от корпоративните конгломерати от 60-те, например, се оказват неуправляеми, и акционерите изгубват парите си. Бързата обратна връзка на пазарния процес дава сигурност, че успешните форми на организация ще бъдат използвани, а неуспешните форми ще бъдат изоставени. Всички тези източници на растеж – спестявания, подобряване на човешкия капитал, технологии и икономическа организация – отразяват решенията на индивидите, подтикнати от техния личен интерес на свободния пазар. Пазарът в Съединените Щати и Западна Европа едва ли е толкова свободен, колкото би могъл да бъде, но неговата относителна свобода е произвела огромен растеж на производството. Както Гуортни и Страуп посочват, “Работниците в Северна Америка, Европа и Япония произвеждат около пет пъти повече продукция на човек от техните предшественици преди 50 години.” Затова не е изненада, че “техният преизчислен според инфлацията доход на човек – което икономистите наричат реален доход – е приблизително пет пъти по-висок.”

Държавна бъркотия

Каква е ролята на държавата в икономиката? Като начало, тя играе много важна роля: защита на правата на собственост и свободата на размяната, за да могат пазарните цени да доведат до съгласуване на плановете на отделните хора. Когато тя превиши тази роля, опитвайки се да достави определени стоки или услуги или да насърчи определени резултати, тя не само не помага на процеса на съгласуване, тя всъщност прави обратното – тя създава бъркотия. Ако държавата контролира или се намесва в цените, тогава цените не биха давали точна информация. Колкото по-голяма е намесата, толкова по-неточна е информацията, толкова по-малко е икономическото координиране, и по-малко задоволяването на нуждите. Намесата в информацията, доставяна от цените, е също толкова разрушителна за икономическия напредък, колкото намесата в езика би била за воденето на разговор.

Запазване на работни места

Когато се намери по-добър начин за задоволяване на някоя човешка нужда (или когато търсенето на някой продукт спадне), някои от преди това използваните ресурси за нейното задоволяване вече няма да бъдат необходими. Тези вече ненужни ресурси могат да бъдат машини или заводи или човешки труд. Отделните хора могат да загубят своите инвестиции или своите работни места, когато се появи конкурент с по-евтин начин за задоволяване на нуждите на потребителите. Трябва да съчувствуваме на онези, които в такава ситуация се оказват без работа или губят своите инвестиции, но не трябва да забравяме ползите от конкуренцията и съзидателното разрушение. Хората в такава ситуация често искат държавата да се намеси за да поддържа търсенето на техния продукт, или да изгони някой конкурент от пазара, или някак си да запази техните работни места. Но в дълъг период няма смисъл да се запазват ненужните работни места или инвестиции. Представете си ако трябваше да запазваме работните места в производството на файтони, когато се е появил автомобилът. Ще трябва да държим ресурси – земя, човешки труд и капитал – в производство, което вече не може да задоволява потребителите така, както другите употреби на тези ресурси. Да вземем един по-скорошен пример – който е познат на онези, които са започнали училище през 60-те, но напълно непознат на младите хора – за няколко години през 70-те логаритмичната линия беше напълно заменена от калкулатора. Трябваше ли да запазваме работните места на хората, които произвеждаха логаритмични линии? С каква цел? Кой би си купил логаритмична линия когато калкулаторите станаха достъпни и евтини? Ако правим това всеки път когато една фирма или промишленост стане неикономична, скоро ще имаме жизнен стандарт като този в Съветския съюз. Често се казва, че целта на икономиката, или поне на икономическата политика, е да създава работни места. Това е обърната логика. Целта на икономиката е да произвежда нещата, които хората искат. Ако наистина искаме да създаваме много работни места, посочва икономистът Ричард Макензи, можем да го направим с национална политика от три думи: Забраняваме селскостопанските машини. Това ще създаде около 60 милиона работни места, но ще означава изтегляне на работниците от местата, където те са най-производителни, и използването им да произвеждат храна, която може да се произвежда много по-ефективно от по-малко работници и повече машини. Но всички ще бъдем в много по-лошо икономическо положение. Норман Макрай, отдавнашен заместник редактор на Economist, посочва, че от времето на Индустриалната революция в Англия около две трети от всички работни места, които са съществували в началото на всеки век, са били затворени в края на века, но в същото време в края на века е имало три пъти повече наети хора отколкото в началото на века. Той отбелязва, че “в края на 80-те години на 19 век около 60 процента от работната сила в Съединените Щати и Великобритания са били заети със земеделие, домашна прислуга и дейности, свързани с конски превоз. Днес само 3 процента от работната сила са в тези професии.” През двадесети век повечето работници са се преместили от тези работни места в промишлеността и след това в услугите. През двадесет и първи век е вероятно много, вероятно повечето, работници да се преместят от физическа работа към информационна работа. В този процес много хора ще изгубят своите работни места и своите инвестиции, но резултатът ще бъде по-висок жизнен стандарт за всички хора. Ако имаме късмет, след петдесет години ще произвеждаме пет пъти повече продукция на човек в сравнение с днес – освен ако държавата изкривява ценовата информация, спъва координирането и задържа ресурси в непроизводителна употреба.

С други думи, най-добрият начин за “запазване” на работни места е да освободим икономиката. Работните места ще се променят, но винаги ще има повече създадени работни места, отколкото биват затваряни. Това е вярно дори в случаи на технологичен прогрес; хората биват замествани от машини в една област, но по-високото ниво на капиталови инвестиции в икономиката означава нарастващо ниво на заплати за други работни места.

Ценови контрол

Контролът върху цените – включително върху заплатите, цената за труда – са вероятно най-прекият начин, по който държавата изкривява ценовата информация. Понякога държавата се опитва да поставя минимални цени, но по често тя иска да ограничи максималните цени. Ценовият контрол обикновено бива въвеждан в отговор на повишаване на цените. Цените нарастват по няколко причини. На един свободен пазар нарастващата цена обикновено показва или нарастване на търсенето на продукта, или намаляване на предлагането. Във всеки от двата случая ресурсите ще се придвижат към този пазар, за да се възползват от нарастващата цена, което ще намали или дори ще обърне повишението на цената. (Можем да отбележим, че в дълъг период от време и в реално измерение, единствената цена, която изглежда постоянно нараства, е цената на човешкия труд. Гледайки около сто години назад, виждаме, че цените на стоките – пшеница, нефт, компютри – са спаднали, докато нивото на реалната заплата се е увеличило пет пъти за петдесет години. Единственото нещо, което става все по-оскъдно от икономическа гледна точка, тоест по отношение на всички други фактори, са хората.) Контролът върху наемите е особено широко разпространен пример за ценови контрол всеки икономист разбира, че контролът върху наемите създава недостиг на жилища за наемане. Ако контролът е направен така, че да държи наемите под тяхната пазарна цена, тогава хората ще търсят повече жилища под наем от нормалното. Тоест, цената, установена от държавата, не е пазарната равновесна цена: повече хора ще идват в града, или ще търсят по-големи апартаменти, отколкото биха били търсели на пазарна цена, или ще живеят в по-големи апартаменти след като децата напуснат дома, или ще търсят да наемат жилище дори да могат да си купят къща. Но тъй като наемите са под пазарната стойност, инвеститорите предпочитат да инвестират в нещо, върху което могат да получат пълна пазарна възвръщаемост, така че предлагането на жилища няма да се увеличи, за да задоволи търсенето. Всъщност, ако контролът върху наемите остане да действува, предлагането може да се свие, като собствениците решат да живеят върху своята собственост вместо да я дават под наем, или като жилищата в западащо състояние не биват поддържани или ремонтирани. Ако собствениците не могат да дават под наем апартаментите на човек с най-високата цена, те ще намерят други начини да подбират потенциални наематели; могат да вземат подкупи под масата, известни в Ню Йорк като “ключови пари,” или могат да дискриминират на основата на раса, сексуални услуги или някой друг неценови фактор в крайни случаи, което може да се види в някои квартали в Южен Бронкс, собствениците на сгради, които не носят достатъчно наеми за покриване на данък собственост, и следователно не могат да бъдат продадени, просто ги изоставят и се опитват да изчезнат.

Както с толкова много видове държавна намеса, проблемите, създадени от контрола върху наемите, водят до повече намеса. Собствениците се опитват да преустроят своите непечеливши сгради с апартаменти в жилищни кооперации, така че градските управници прокарват закони забраняващи преустройването в кооперации. На пазара наемателите и собствениците имат добри основания да се опитват да угаждат един на друг, но контролът върху наемите означава, че наемателите са само товар за собственика, така че в крайна сметка собствениците и наемателите воюват един с друг, и държавата създава наемодателско-наемателски комисии, за да регулира всяка страна на техните взаимоотношения. Подкупите и вътрешната информация стават най-добрият начин да си намериш апартамент. Градската управа във Вашингтон веднъж прокара наредба, която отменя контрола върху наемите веднага когато количеството незаети апартаменти нарасне над определено ниво – което показва достатъчно предлагане на налични жилища – но, разбира се, предлагането на жилища няма да нарасне докато има контрол върху наемите. Не е чудно, че шведският икономист Асар Линдбек пише, “След бомбардировките, системата за контрол в много случаи изглежда е най-ефективната техника за разрушаване на градове, известна досега.” Контролът не винаги е предназначен за поддържане на ниски цени. Понякога държавата се опитва да установи минимални цени, като закон за минималната заплата. Вероятно никой друг проблем не осветлява по-добре понякога противното на интуицията естество на спонтанния ред, пазарния процес и съгласуващата функция на парите. Осемдесет процента от американците последователно подкрепят увеличаване на минималната заплата, и защо не? Идеята изглежда добра: трудно е да се живее с, да речем, 4 долара на час, така че защо да не установим минимална заплата от 5 долара на час? Но точно както максималните цени създават недостиг, минималните цени създават излишъци. Работници, чиято производителност за работодателя е по-малка от законния минимум, няма въобще да бъдат наемани. Отново, ценовата информация бива изкривена и не може да се получи съгласуване. По-горе отбелязахме, че пазарният процес създава работно място за всеки, който иска работно място – освен когато на процеса не се позволява да работи. Както икономистите Уилиам Бомол и Алън Блайндър (по-късно член н администрацията на Клинтън) пишат в своя учебник, Икономиката: Принципи и политика (William Baumol and Alan Blinder, Economics: Principles and Policies), “Основното последствие от законите за минималната заплата не е увеличаване на доходите на най-ниско квалифицираните работници, а ограничаване на техните възможности за работа.” Работодателите ще наемат един квалифициран работник вместо двама неквалифицирани, или ще инвестират в машини, или просто ще изоставят определена работа. Старите хора казват, че в киносалоните едно време е имало уредници; може би и днес би имало такива, ако киносалоните можеха да предлагат по-малка от минималната заплата за хора, които за първи път търсят работа. Вместо това, безработицата сред младежите е няколко пъти по-висока отколкото е била през 50-те. Начинът за повишаване на заплатите не е да се забрани работата за по-малко от определена заплата, а да се увеличи натрупването на капитал, така, така че всеки работник да може да произвежда повече, и да се увеличават уменията на всеки работник, за да може да произвежда повече със същите средства за производство.

Ценовите субсидии за селскостопански продукти са друг пример за минимални цени. Във всяка растяща, неинфлационна икономика, бихме очаквали постепенно спадане на цените; повече производство означава, че цената на всичко спада в сравнение с цената на труда. Селскостопанските произведения, тъй като са “първите” продукти във всяка икономика, ще бъдат най-очевидният пример за това наистина, за последните 200 години предлагането на зърно и на други основни селскостопански продукти нарастват, а цените спадат (когато се измерват с часове труд, необходими за купуването на единица продукт). С по-голямото изобилие на храна ще се нуждаем от по-малко хора работещи в селското стопанство. Спадащите цени изпращат тази информация към селските стопани. Именно поради това през 1870 53 процента от американците са работели в селското стопанство, а днес те са само 2.5 процента. Това са добри новини; това означава, че всички тези хора могат да произвеждат нещо друго, като правят и себе си, и всички останали по-богати. Но след 20-те години федералното правителство реши да държи цените на селскостопанските продукти високи, за да угоди на фермерите. Тоест, то реши да блокира ценовата информация, която казваше на фермерите да се преместят в по-печеливши начинания. То установи минимални цени за селскостопански продукти и обеща да закупува достатъчно от всеки продукт, за да държи цената на това ниво. В замяна на това фермерите трябваше да извадят част от своята земя от производство. Оттам получаваме популярната шега, че програмата за земеделието “плаща на фермерите да не произвеждат.” Разбира се, фермерите не са глупави. Те изваждат от производство своята най-лоша земя, и обработват своята най-добра земя. След това, тъй като държавата плаща над пазарната цена за всичко, което те произвеждат на обработваемата земя фермерите подобряват своите технологии, торове и семена, за да увеличат производството. Държавата в крайна сметка купува повече продукция отколкото е възнамерявала, натрупвайки милиарди долари в излишъци. (Вероятно единствената утеха за американските потребители и данъкоплатци е, че Европейският Съюз следва подобни, дори по-неикономични програми, създавайки това, което европейските критици наричат “винени езера” и “планини от масло.”) Част от излишъците биват изпращани към бедни страни като Индия – което изглежда добре, освен че то намалява цените там и обезсърчава местните селскостопански производители от производство, което поддържа страните бедни и нуждаещи се от излишъците, които американските фермери продължават да произвеждат и да продават на правителството на САЩ. Селскостопанските програми се променят с течение на годините, но целта обикновено е да се държат цените високи, и така изкривяват ценовата информация, която иначе би насърчила фермерите да се преместят в по-производителни работни начинания.

Контролът върху заплатите и цените е възможно най-недодяланата намеса в пазарния процес на координиране. Те са икономическата равностойност на Майкъл Джордан, който стои между вас и някой ваш приятел, махайки с ръце, и вие си опитвате да си подавате топката през него.

Данъчно облагане

Недодяланите намеси, описани по-горе, би трябвало да изглеждат очевидно нечестни и несправедливи. Сега нека разгледаме една много популярна форма на принуда, чрез която държавата отнема пряко пари от онези, които ги изработват: данъците. Данъците намаляват възвръщаемостта, която всеки човек получава от икономическа дейност. Тъй като една от най-важните функции на доходите – включително печалбите и загубите – е да насочват ресурсите към тяхната най-високо ценена употреба, изкуственото намаляване на възвръщаемостта изкривява икономическите изчисления. Защитниците на данъците могат да твърдят, че един равномерен данък върху цялата икономическа дейност би имал неутрални последствия. Разнообразното и неизброимо множество от всякакви данъци, налагани от съвременните правителства – данък продажби, данък собственост, данък наследство, акцизи, данъци върху греха, данъци за отваряне на фирма, данък печалба, данъци за социално осигуряване и данъци върху доходите на различни проценти за различни хора – предполага, че държавата не се опитва много усилено да постигне неутрална система на данъчно облагане. Но дори да се опитва, тя ще се провали. Данъците винаги имат различно въздействие върху различните икономически участници. Те изместват пределния продавач и пределния купувач от пазара. Тъй като данъчното облагане винаги бива съчетано с държавни разходи, последствията от това съчетание могат да бъдат единствено отклоняване на ресурси от там, където потребителите искат те да бъдат използвани, към друга употреба, избрана от държавните чиновници. Данъците възпират жизнено важната функция на предприемачеството като намаляват възвръщаемостта, която предприемачът може да спечели като забележи и намери решение на конкретно неправилно разпределение на ресурси. Ако облагаш нещо с данъци, получаваш по-малко предлагане на това нещо; данъците върху предприемачеството означават, че ще имаме по-малко предприемачество, по-малко внимание към начините, по които ресурсите могат да се движат за по-добро обслужване на нуждите на потребителите.

Данъците създават препятствие между купувачите и продавачите, включително между работодателите и работниците, което спъва производителните размени. Ако съм готов да платя до 200 долара за костюм, а вие сте готов да го продадете за цена над 190 долара, ние имаме очевидна възможност за размяна, която ще бъде от полза и за двете страни. Но добавете 10 процента данък продажби, и вече няма да има цена, на която и двамата да се съгласим. Ако съм съгласен да работя за 30,000 долара на година, а вие оценявате моя труд на 35,000 долара на година, тогава трябва да можем да сключим сделка някъде между тези двете числа. Но добавете данък социално осигуряване от 15.3 процента, и федерален данък върху доходите от 28 процента, и щатски данък върху доходите, и може би общински данък върху доходите, и няма да можем да се съгласим върху цената. Ако данъците са по-ниски, в частния сектор ще има повече пари, насочени към задоволяване на потребителското търсене, и повече търсене на работници, тоест по-малко безработица. Високите данъци обезсърчават труда. Защо да работите допълнителни часове, ако държавата ще отнеме половината от спечеленото? Защо да инвестирате в рискована бизнес възможност, когато държавата обещава да вземе половината от печалбата, но ще ви остави вие да понасяте загубите? По всички тези начини данъците намаляват производителните усилия, насочени към задоволяване на човешките нужди.

Високите данъци също насърчават инвеститорите да поставят парите си в защитени от данъци инвестиции вместо в проекти, чиято истинска възвръщаемост е по-голяма в отсъствие на данъчната разлика. Те също подтикват хората да харчат пари върху прахоснически, но освободени от данъци покупки като по-луксозни офиси, отколкото техният бизнес наистина изисква, ваканции отчитани като делови пътувания, фирмени автомобили и така нататък. Такива разходи могат да си заслужават за хората, които ги правят; знаем това, когато хората харчат собствените си пари за самите себе си. Но данъчните закони насърчават също прекомерни инвестиции в неща, за които хората не биха похарчили своите пари. Накрая, съобразяването с данъчните закони отклонява ресурси от производство на други стоки. Фирмите и отделните хора прахосват 5.5 милиарда човекочасове всяка година върху данъчни формуляри – равностойност на 2,750,000 работници, които можеха да произвеждат стоки и услуги, които потребителите искат.

Регулации

Може лесно да се напише книга за въздействието на регулациите върху пазарния процес. Тук можем да разгледаме само няколко основни точки. Трябва да започнем като отбележим, че някои правила, общоизвестни като “регулации,” са същностна част от пазарния процес в системата на права на собственост и власт на закона. Например, забраната върху замърсяване на въздуха, водата и земята на други хора е признаване на техните права на собственост (Глава 10 ще разгледа малко по-подробно видовете правила, които са ефективни и уместни). Правилата, изискващи хората да спазват своите договори, като забрана на измамите, са също част от рамката на общото право на пазарния процес. За нещастие, повечето от регулациите, налагани от законодателните събрания и административните агенции в наши дни не попадат в тези категории. Регулациите, за които говорим, са конкретно предназначени да създадат икономически резултат различен от това, което пазарният процес би произвел. Понякога можем да посочим конкретни проблеми, създадени от такива регулации: контролът върху наемите намалява предлагането на жилища; регулациите върху авиокомпаниите повишават цената на полетите; дългите процедури за одобряване на лекарства възпират потребителите от достъп до животоспасяващи и болкоуспокояващи лекарства. Но често е по-трудно да преценим последствието от някаква регулация, тоест да открием какво би станало, ако се позволи на процеса на пазарно съгласуване да работи. Именно най-малко видимото отсъствие на съгласуване е това, което пазарните участници не могат да открият и решат поради регулациите. Ако сме убедени, че пазарният процес работи за задоволяване на потребителското търсене – тоест работи за разполагане на ресурсите по начин, който ще произведе най-голяма стойност на дадено ниво на ресурси – тогава ще заключим, че винаги има разходи от регулациите, които възпират доброволните размени.

Робърт Самуелсън пише в Newsweek през 1994: Общото количество на федералните регулации сега достига 202 тома със 131,803 страници. Това е 14 пъти повече от 1950, и почти четири пъти повече от 1965. има 16 тома с регулации за околната среда, 19 тома регулации за селското стопанство, и 2 тома с регулации за заетостта.

Ако управлявате фирма, добре е да знаете какво има във всички тези регулации – и в около 60,000 страници нови регулации (някои от които заменят стари регулации), издавани всяка година във Федералния регистър. Около 130,000 души работят във федерални регулативни учреждения, и икономистът Томас Хопкинс, пишейки в Списание за регулации и обществени разходи, оценява, че регулациите струват на нашата икономика около 600 милиарда долара на година в пропуснато производство – ресурси, които можеха да отидат за задоволяване на нуждите на потребителите. Клифърд Уинстън от Института Брукингс изчислява, че “обществото печели годишно поне 36-46 милиарда долара (в стойност от 1990) от дерегулиране,” което подсказва, че с цялото дерегулиране на транспорта, комуникациите, енергията и финансовите услуги от последните години, тежестта на регулациите е намалена незначително.

Уинстън също пише, че “икономистите намират за трудно да предсказват или дори да разглеждат промените в дейността и технологиите на фирмите, както и реакцията на потребителите на тези промени, които възникват в отговор на реформите в регулирането.” Тоест, бъркотиите, създадени от намесите в пазарния процес, са толкова големи и толкова сложни, че е много трудно те да бъдат изследвани и да се предскажат подобренията в координацията, които ще се получат след дерегулирането.” Да вземем само един пример, икономистите осъзнават, че регулациите на цените и маршрутите на превозите създадени от Междущатската търговска комисия, са създали огромна неефективност. Те предсказаха, че дерегулирането може да спести на потребителите и фирмите 5 до 8 милиарда долара на година, като направи транспорта по-ефективен. Оказаха се прави; всъщност, едно изследване през 1990 за Транспортния департамент на САЩ изчисли годишните спестявания от дерегулирането през 1980 на около 10 милиарда долара. Това, което икономистите не предсказаха, беше един далеч по-важен доход: по-евтиният, по-надежден автомобилен превоз позволи на фирмите на намалят наличните складови количества, тъй като знаеха, че винаги ще могат да доставят своите продукти на купувачите, когато е необходимо. Спестените разходи за складови наличности, които нараснаха до около 56 до 90 милиарда долара на година в средата на 80-те, направиха преките спестявания в транспортните разходи да изглеждат незначителни.

Истинският мотив за регулирането е често личният интерес в най-лошия смисъл, опит чрез държавна принуда за придобиване на нещо, което не може да се придобие чрез действията на потребителите. Има всякакви видове такова желание за облаги, много от които са разгледани в Глава 9. Можете да издействувате налагане върху конкурентно производство на по-висок данък отколкото върху вашето. Ако сте голяма компания, можете да подкрепяте регулации, които ще струват еднаква сума пари за големите и за малките компании, което пропорционално ще ощети малките компании повече. Можете да издействувате мито за защита на вашия продукт от чуждестранна конкуренция. Можете да издействувате регулация, която прави по-евтино за потребителите да купуват вашия продукт вместо продукта на вашия конкурент. Можете да издействувате лицензи за ограничаване на броя на хората във вашия бранш, и така нататък. Всички тези регулации изкривяват пазарния процес и отклоняват ресурсите от тяхната най-високо ценена употреба. Но в наши дни много регулации биват подкрепяни от хора, които като цяло вярват, че те са в обществен интерес, хора, които дори могат да вярват твърдо в пазарния процес, освен когато регулациите изглеждат наистина необходими. Биват въвеждани регулации за гарантиране на безопасността на потребителските продукти; за забрана на дискриминацията на основа на раса, пол, религия, национален произход, семейно положение, сексуални предпочитания, външен вид или произход от Апалачите; за намаляване на неудобствата, понасяни от инвалидите; за осигуряване на ефективността на лекарствата; за гарантиране на достъп до здравни застраховки; за възпиране на уволненията на работници; и за десетки хиляди други благородни каузи. Трудно е да се спори с целите на всички тези регулации. Ние всички искаме общество на безопасни и ефективни продукти, свободно от дискриминация, където всеки има здравна застраховка и сигурна работа. Но опитът за осъществяване на такива цели е самоубийствен. Той налага преценката на малка група от несъвършени политици вместо следствията от пазарния процес, който координира нуждите и предпочитанията на милиони хора. Той установява статични, назадничави правила, които никога не са съобразени с променящите се обстоятелства, нито с доброволната размяна и договаряне. Никоя регулация не може да разруши пазарния процес, но всяка една действува като термит, подяждайки постройката на една система, която е здрава, но не и неунищожима. И ако регулирането наистина струва на нашата икономика около 600 милиарда долара, тогава тя струва живот. Едно изследване през 1994 на Центъра за анализ на риска на Харвардския университет разкри, че нашата командно-контролираща регулативна система вероятно струва около 60,000 живот на година, тъй като, като изразходва пари за незначителни рискове, тя оставя на хората по-малко пари за защита от по-големите, но по-малко драматични рискове. Както Еърън Вилдавски от Калифорнийския университет в Бъркли пише, по-богат означава по-здрав, и повече пари означава повече безопасност. Когато хората стават по-богати, те купуват повече здраве и безопасност – не просто медицински грижи, но по-добро хранене, по-добра хигиена, по-малко работно време, по-безопасни работни места и кухни. Разходите от всяка предложена регулация за подобряване на здравето или безопасността трябва да се претеглят според здравните разходи, които идват от отнемане на благосъстояние от хората. Също, твърди Вилдавски, конкурентните институции и процеси произвеждат по-добри резултати с течение на времето от централизираните системи, така че конкурентният пазарен процес е по-вероятно да създаде напредък в здравеопазването и безопасността от тежко регулативните или бюрократични системи.

Международна търговия

Едно от важните приложения на принципа на сравнителните предимства е международната търговия. За икономиста няма нищо наистина особено в международната търговия; индивидите правят размени когато всеки от тях очаква да спечели, независимо дали живеят от двете страни на улицата, в различни щати или в различни страни.

След 1776, когато Адам Смит показва ползите от свободната търговия, е нямало интелектуални спорове по този въпрос. Повече отколкото останалите икономически въпроси, спорът относно търговията е подтикван от групи със специални интереси, които търсят от държавата облаги, които не могат да придобият на свободния пазар.

Винаги когато двама човека търгуват, и двамата очакват да спечелят; и както теорията, така и практическите наблюдения ни казват, че много често и двете страни печелят, и нивото на благосъстояние в обществото се повишава. Разделението на труда позволява на хората да специализират в това, в което са най-добри, и да разменят с други хора, които специализират в нещо друго. Както Смит пише, “Правило на всяко благоразумно семейство е никога да не се опитва да произвежда у дома нещо, което ще струва повече да се произведе, отколкото да се купи. . . . Това, което е благоразумие в живота на всяко отделно семейство, едва ли може да бъде глупост в живота на едно голямо царство.” Тоест, обикновено е най-добре да продаваме там, където можем да получим най-голямата цена, и да купуваме там, където можем да получим най-ниската цена. Но по някакъв начин очертаването на националните граници обърква мисленето на хората относно ползите от търговията. Може би защото статистиката за “търговския баланс” се изчислява на национална основа. Можем по този начин да изчислим “търговския баланс” между Ню Йорк и Ню Джърси, или между Масачузетс и Калифорния. Всъщност, можете да изчислите вашия собствен “търговски баланс” между вас самия и всички хора, с които търгувате. Ако направя това за себе си, аз ще имам големи търговски дефицити с моя бакалин, с моя зъболекар и с моя супермаркет, защото купувам много неща от тях, а те никога не купуват нищо от мен. Моето единствено положително търговско салдо ще бъде с моя работодател и с издателя на тази книга, защото не купувам почти нищо от тях. Какъв смисъл има в тези изчисления? Аз очаквам да спечеля от всяка сделка, и единственият баланс, за който ме е грижа, е моят доход да превишава моите разходи. Най-добрият начин да стане това е да се съсредоточа върху това, което умея най-добре, и да оставя другите да правят което умеят най-добре.

Самото понятие “търговски баланс” е заблуждаващо. Търговията няма баланс. Точно както отделният човек не може дълго време да потребява повече отколкото произвежда (освен ако е крадец или получател на подаръци, благотворителност или държавни преразпределителни плащания), всички хора в една страна не могат да потребяват повече отколкото произвеждат, или да внасят повече отколкото изнасят. Колкото и приятно да е за въображението, производителите в другите страни няма да ни дават своите продукти безплатно или за долари, които никога няма да бъдат разменяни за нашите стоки и услуги. Националният “търговски баланс” е само сбор от всички размени на отделните хора в една нация; ако всяка от тези размени има икономически смисъл, сборът няма да е проблем.

Фредерик Бастиа посочва, че една нация може да подобри своя търговски баланс като натовари кораб със стоки за износ, регистрира отплаването на кораба и след това го потопи отвъд граничната зона. Стоките са изнесени, нищо не е внесено, и търговският баланс е благоприятен. Очевидно това не би било смислена политика. Истинският проблем е една основна икономическа грешка: да смятаме износа за добър, а вноса за лош. Виждаме тази заблуда във всяка дискусия за търговски преговори. Вестниците винаги съобщават, че Съединените Щати са “се отказали” от някои от своите ограничения върху вноса в замяна на подобни “отстъпки” от други страни. Но ние не се отказваме от нищо, когато правителството на САЩ позволява на американските потребители да купуват от чуждестранни доставчици. Целта на икономическата дейност е потреблението. Ние произвеждаме за да потребяваме. Продаваме за да купуваме. И изнасяме, за да плащаме за нашия внос. За всеки участник в международната търговия целта е да придобиваме потребителски стоки колкото е възможно по-евтино. Ползата от търговията е вносът; разходът е износът.

По време на своята кампания за президент през 1996 Пат Бюканън застана в пристанището на Балтимор и каза, “Това пристанище в Балтимор е едно от най-големите и най-оживените в страната. Трябва да има повече американски стоки да излизат навън.” Това е абсолютно погрешно. Ние не искаме да изпращаме навън повече благосъстояние от необходимото, за да получаваме стоки отвън. Ако Саудитска Арабия ни даде нефт безплатно, или ако Япония ни даде телевизори безплатно, американците биха имали по-голямо благосъстояние. Хората и капиталът, използвани за производство на телевизори – или използвани за производство на неща, които могат да се разменят за телевизори – могат да се пренасочат за производство на други стоки. За нещастие, ние не получаваме безплатно тези стоки от други страни. Но ако можем да ги получим по-евтино, отколкото би струвало да ги произвеждаме сами, ние ще бъдем по-богати. Понякога на международната търговия се гледа като конкуренция между народите. Вместо това, трябва да гледаме на нея както вътрешната търговия, като форма на сътрудничество. Като търгуват, хората в двете страни могат да преуспяват. И трябва да помним, че стоките се произвеждат от хора и фирми, не от национални държави. “Япония” не произвежда телевизори; “Съединените Щати” не произвеждат най-популярните забавления в света. Индивидите, организирани в дружества и корпорации във всяка страна, произвеждат и разменят. Във всеки случай, съвременната икономика е толкова глобално интегрирана, че дори не е ясно какво е “японска” или “холандска” компания. Ако компанията Форд притежава контролния пакет в Мазда, която произвежда автомобили в Малайзия и ги продава в Европа, коя “страна” натрупва точки на международното табло? Непосредствените печеливши биха били инвеститорите в Съединените Щати и Япония, работниците в Малайзия и потребителите в Европа; но, разбира се, по-широките ползи от международната търговия ще отиват към инвеститорите, работниците и потребителите във всички тези области. Ползата от международната търговия за потребителите е очевидна: ние можем да купуваме стоки, произведени в други страни, ако са по-добри или по-евтини. Има и други ползи. Първо, тя позволява на разделението на труда да работи в по-голям мащаб, което дава възможност на хората във всяка страна да произвеждат стоките, в които имат сравнителни предимства. Както Мизес казва, “Жителите на Швейцария предпочитат да произвеждат часовници вместо да отглеждат жито. Производството на часовници е за тях най-евтиният начин да получат жито. От друга страна, производството на жито е най-евтиният начин за канадския фермер да получи часовник.”

Едно голямо предимство на ценовата система е, че тя ни дава еднакъв стандарт, по който да определяме какви стоки трябва да произвежда всеки от нас. Какво да произвеждаме: кафе, царевица, радиоапарати, филми или машини за производство на фланци? Отговорът е, което ще ви донесе по-голяма печалба. Икономистът Майкъл Боскин от Станфордския университет си спечели много критики, когато беше председател на Икономическия съвет на президента Джордж Буш, защото казал нещо, което е абсолютно вярно: един долар в пържени картофи има същата стойност както един долар в компютърни чипове, и няма значение кое от двете произвеждате. Страна, която е толкова технологично напреднала като Съединените Щати, ще произвежда множество високотехнологични продукти, макар че в много случаи тук произвеждаме само проектите – където са най-големите печалби – а след това действителните компютърни чипове, телевизори и така нататък се произвеждат там, където заплатите в производството са по-ниски. Изглежда ние също имаме огромно сравнително предимство в производството на популярна култура: филми, телевизионни програми, музика, компютърни игри, и така нататък. И въпреки нашия технологичен напредък, имаме огромни количества от плодородна земеделска земя и високопроизводителни фермери, така че също произвеждаме много земеделски продукти по-евтино от всеки друг. Противно на меркантилистките възгледи, голям брой икономики са преуспели чрез износ главно на относително сурови материали като дървесина, месо, зърно, вълна и минерали. Само си помислете за Канада, Съединените Щати, Австралия и Нова Зеландия. Други са преуспели като търговци и производители, въпреки видимата липса на природни ресурси. Помислете за Холандия, Швейцария, Великобритания, Япония и Хонг Конг. Ключът е в свободния пазар, не в конкретните ресурси или продукти.

Помнете, не е необходимо всяка страна да има абсолютно предимство в производството на нещо; тя винаги ще има сравнително предимство в нещо. Дори ако Лиз Клейбърн е най-добрата машинописка в своята компания, тя ще продължи да крои дрехи и ще наеме някой друг да печата. Дори ако американците могат да произвеждат всеки възможен продукт по-евтино от мексиканците, все още и двете страни ще спечелят от търговията, защото мексиканските фирми ще произвеждат стоките, в чието производство те са относително – дори ако не абсолютно – по-ефективни. Международната търговия също прави възможни икономии от количества (тоест, ефективността, която компаниите могат да постигнат с производство на големи количества), които не могат да се постигнат в по-малки национални икономики. Това е по-малко важно за американските компании, които вече имат най-големия пазар в света, отколкото за компании в Швейцария, Хонг Конг, Тайван и други малки нации. Но дори американските компании, особено ако произвеждат нещо за даден тесен пазар, могат да намалят своите разходи за единица продукция като продават на международния пазар. Свободната международна търговия е важен конкурентен стимул за вътрешните компании. Американските автомобили са по-добри отколкото преди двадесет години поради конкуренцията от японските и от други чуждестранни компании. Според Бринк Линдзи, търговски адвокат, производителите на профилирана стомана също са подобрили своята ефективност в отговор на външната конкуренция, а “американските производители на полупроводници, изправени пред жестоката японска конкуренция в интегрални схеми за високообемна памет, са подобрили своята производствена ефективност и са съсредоточили ресурси в своята силна област в производството на интелигентни логически интегрални схеми.”

Когато държавите ограничават международната търговия по искане на вътрешните групи със специални интереси, те спъват пазарния процес на предаване на информация и съгласуване. Те “защитават” някои производства и работни места, но само за сметка на цялата икономика. Протекционизмът пречи на капитала и работната сила да се прехвърлят към употреби, които по-добре ще задоволят потребителското търсене. Както машините, които освобождават работници, вносът намалява заетостта в една част на икономиката, позволявайки на тези работници да се преместят на по-производителни работни места. Икономистът от деветнадесети век Хенри Джордж посочва в Протекции или свободна търговия (Henry George, Protection or Free Trade), че нациите се опитват да налагат ембарго срещу своите врагове, за да ограничат тяхната външна търговия във време на война, което много прилича на протекционизъм: “Блокадните ескадри са средство, чрез което народите се стремят да попречат на своите врагове да търгуват; защитните мита са средство, чрез което народите се опитват да попречат на своите собствени хора да търгуват. Това, което протекционизмът иска от нас, е в мирно време да налагаме върху себе си това, което по време на война враговете се опитват да наложат върху нас.” Накрая, една голяма полза от международната търговия е, че намалява вероятността от война. Либералите от деветнадесети век са казвали, “Когато стоките не пресичат границите, това правят армиите.” Търговията създава хора от двете страни на националните граници, които имат интереси в мира, и увеличава международните контакти и взаимно разбиране. Това не означава, че никога няма да има война между страни, които практикуват свободна търговия, но търговските взаимоотношения наистина подобряват възможностите за мир.

Държавата и производственият процес

По всички тези и други начини държавата се намесва в сътрудничеството и координацията, които съставляват пазарния процес. Въвеждането на държавна намеса на пазара е като поставяне на гаечен ключ в сложна машина. Той само може да намали нейната ефективност. За щастие, пазарният процес е повече като компютърна мрежа, отколкото като машина; вместо да спре напълно, пазарният процес пренасочва информацията така, че да заобиколи разрушителната намеса. Неговата ефективност бива намалена, но не спряна. Всяка намеса на пазара носи малки разходи за една голяма икономика. Адам Смит веднъж срещнал млад човек, който се оплаквал от някаква нова политика, казвайки, “Това ще бъде разруха за Великобритания,” на което Смит отговорил, “Млади човече, има огромна разруха във всяка нация.” Подобно, големият британски историк Томас Бабингтън Маколи пише, “Често се оказва, че разточителното харчене, тежките данъци, нелепите ограничения върху търговията, корумпираните съдилища [и т.н.] не са способни да унищожават капитала толкова бързо, колкото усилията на частните граждани са способни да го създават.”

За наше голямо щастие пазарният процес е толкова издръжлив, че може да продължи да нараства и да произвежда въпреки товара на толкова много данъчно облагане и регулации. Но има реални разходи. Ако само видим забавянето в САЩ на растежа на производителността на работник, и така на икономическия растеж, което започна в началото на 70-те – предимно поради драматичното увеличение на данъците и регулациите през 60-те и 70-те – средният американец би могъл да бъде с 40 процента по-богат днес, ако производителността беше продължила да се увеличава така, както се е увеличавала в предишните двадесет и пет години. Преуспяващите хора може би си мислят, че 40-процентно увеличение на благосъстоянието и доходите не е толкова важно (макар че аз определено бих желал да видя новите технологии и продукти, които ще бъдат част от това увеличение), но животът на американците с по-ниски доходи несъмнено би бил подобрен от такъв растеж. Всеки нов данък, всяка нова регулация прави собствеността по-малко сигурна, дава на всеки човек по-малък стимул да създава благосъстояние, прави нашето общество по-малко приспособимо към промени, и повече съсредоточава властта. Има много разруха във всяка нация, но гражданското общество не е безкрайно издръжливо.

Какво се вижда и какво не се вижда

Всяко предложение за държавна намеса в икономиката включва измама. Като илюзиониста, политикът, който предлага данък, или субсидия, или програма, иска гласоподавателите да гледат само неговата дясна ръка и да не гледат лявата му ръка. В началото на деветнадесети век Фредерик Бастиа пише една блестяща статия, която вдъхновява популярната книга на Хенри Хазлит, Икономика в един урок (Henry Hazlitt, Economics in One Lesson). Както Хазлит казва, “Цялата икономика може да се сведе до един урок . . .: Изкуството на икономиката се състои в това да виждаш не само непосредствените, но също и дългосрочните последствия от всяко действие или политика; то се състои в проследяване на последствията от тази политика не само за една група, а за всички групи” (курсивът е в оригинала).

И Бастиа, и Хазлит започват с разказа за счупения прозорец. Младеж в малък град чупи прозорец на магазин. В началото всички се събират и го наричат вандал. Но тогава някой казва, че в крайна сметка някой ще трябва да смени прозореца. Парите, които собственикът на магазина плати, ще помогнат на стъкларя да си купи нов костюм. Тогава шивачът ще може да си купи ново бюро. С обръщението на парите, всеки в града може да спечели от вандализма на момчето. Това, което се вижда, са парите в обръщение от поправката на прозореца; това, което не се вижда, е какво би могло да се направи с парите, ако прозорецът не беше счупен. Или собственикът на магазина щеше да ги спести, добавяйки към инвестиционния капитал и по-късно произвеждайки по-висок жизнен стандарт, или би ги изхарчил за нещо. Може би той би си купил нов костюм или ново бюро. Градът не е в по-добро положение; хората в града е трябвало да изхарчат някакви пари, за да заменят нещо, вместо да произведат ново благосъстояние.

В такава проста форма, заблудата може да изглежда очевидно нелепа. Кой ще твърди, че счупеният прозорец може да облагодетелствува обществото? Но както Бастиа и Хазлит посочват, същата заблуда може да се види във вестниците всеки ден. Най-ясният пример са репортажите, които винаги се появяват два дни след природно бедствие. Да, ураганът Андрю беше ужасен, разсъждават хората на втория ден, но помислете си за всички работни места за строители, които ще бъдат създадени, когато възстановяваме нашите домове и заводи. Наистина, едно заглавие във вестник във Флорида казва, “Ураганът Андрю е добри новини за икономиката на южна Флорида.” Washington Post съобщава, че Япония планира строителство на нова столица извън Токио. Може би има добри аргументи за идеята, но не и този: “Поддръжниците твърдят, че една нова столица ще даде тласък на мудната японска икономика. Масивният строителен проект ще създаде много работни места, и последствията ще се почувствуват в цялата икономика на нацията.” Наистина ще се почувствуват, но и в двата случая трябва да виждаме това, което не се вижда. Ураганът унищожава реално благосъстояние в обществото – къщи, заводи, църкви, оборудване. Капиталът и трудът, които отиват за тяхното възстановяване, не се използват за производство на допълнително благосъстояние. Колкото до строителството на нова столица, то ще създаде толкова работни места, колкото и пирамидите; но ако няма добра причина за нова столица, тогава капиталът и трудът ще бъдат отклонени от по-производителна употреба. Една свързана с това заблуда е твърдението, че Западна Германия и Япония се развиха толкова бързо след Втората световна война не защото са имали по-ниски данъци и по-свободни пазари от някои от победителите във войната, а защото техните фабрики били разрушени и те са построили по-нови, по-съвременни фабрики. Доколкото ми е известно, хората, които разпространяват такива твърдения, никога в действителност не са искали бомбардирането на фабриките във Франция и Великобритания с цел насърчаване на техния икономически растеж.

Заблудата на счупения прозорец има далеч по-широки приложения:

• Всеки път, когато местните политици предлагат данъци за построяване на стадион за местен отбор от висшата лига, с дясната си ръка те раздават обещанието, че увеличената икономическа активност ще компенсира изхарчените пари. Но те не искат вие да видите какво има в лявата ръка – работни места и благосъстояние, които биха могли да бъдат създадени от парите, които хората биха изхарчили, ако те не бяха отнети от тях за стадиона.

• След като федералното правителство подари на Корпорацията Крайслер 1.5 милиарда долара в заемни гаранции, вестниците съобщиха, че това действие е било успех, защото Крайслер остана в бизнеса. Това, което те не съобщиха – не можеха да съобщят – беше това, което не се вижда: домовете, които не бяха построени, фирмите, които не се разраснаха с парите, които други хора не можеха да вземат назаем, защото държавата насочи оскъдните спестявания към Крайслер.

• Във всяко поколение след Индустриалната революция хората са се тревожели, че автоматизацията унищожава работните места. През 1945 първата дама Елинор Рузвелт пише, “Днес сме във време, когато спестяващите труда машини са добри само когато не изхвърлят работника от неговото работно място.” В този случай изглежда, че те не спестяват толкова много труд. Гунар Мирдал, който получи Нобелова награда по икономика, пише през 1970 в Предизвикателството на световната бедност (Gunnar Myrdal, The Challenge of World Poverty), че спестяващите труда машини не трябва да се въвеждат в слаборазвитите страни, защото “намалява търсенето на работна сила.” Разбира се, автоматизацията намалява търсенето на конкретна работна сила, но това означава, че тя освобождава работна сила за производство на нещо друго. Ако нещата могат да се произвеждат с по-малко ресурси, тогава ще могат да се произвеждат повече неща – повече дрехи, повече къщи, повече ваксини за спасяване на детски живот, повече храна за недохранени хора, повече водопречиствателни станции за борба с холерата и дизентерията.

Всяка схема за създаване на работни места чрез държавни разходи означава, че хората ще бъдат облагани с данъци за проекта. Тогава парите, изхарчени от държавата, не са изхарчени от хората, които са ги изработили, върху проекти, които те биха избрали. Телевизионните станции могат да изпратят камери да снимат хората, които са получили работни места или услуги от държавната програма; но те не могат да намерят хората, които не са намерили работа, защото от обществото са били отнети пари за плащане за показната програма.

Капитализъм и свобода

В своята новаторска статия, “Използването на познанието в обществото, Фридрих Хайек пише, Ние често приемаме работата на ценовата система за даденост. Аз съм убеден, че ако тя беше резултат от съзнателен човешки план, и ако хората, водени от промените в цените, разбираха, че техните решения имат значение далеч отвъд техните непосредствени цели, този механизъм би бил приветствуван като едно от най-големите постижения на човешкия ум. Но както подчертавам навсякъде в тази книга, големите спонтанни институции на обществото – право, език и пазари – не са били планирани от никой човек. Ние всички несъзнателно участвуваме в тяхното действие, и наистина ги приемаме за даденост. Няма проблем в това. В края на краищата, те всички се развиват спонтанно. Просто трябва да помним да оставим пазарния процес да изработва своята видима магия, и да не позволяваме на държавата да се намесва недодялано в него дотам, че той да спре.

< Предишна		Следваща >