Представяме ви откъс от книгата на Фредерик Бастиа "Държавата"

Източник: Издателска къща МАК

В полза на системата на субсидиране може да се каже, че изкуството въздига, възпитава и облагородява душата на нацията, то я откъсва от материалните й задължения, дава й усещането за красота, оказва благотворно влияние върху нейните маниери, обичаи, нрави, а дори и върху индустрията й. Можем да се запитаме какво би станало с музиката във Франция, без Италианския театър или Консерваторията; с драматичното изкуство без Френския театър; с изобразителното изкуство и скулптурата без изложбите и музеите. Може да отидем дори и по-далеч и да се запитаме дали без централизацията и съответно без субсидирането на изкуството, би се развил изисканият вкус, благородният придатък към френското производство, който налага своите продукти на целия свят. В присъствието на такива резултати няма ли да бъде голямо неблагоразумие да се отхвърли скромният принос на всички граждани, които така осъзнават в центъра на Европа своето превъзходство и слава?

На тези доводи и на много други, чиято сила не оспорвам, може да противопоставим не по-малко силни аргументи. Трябва да се каже, че на първо място стои въпросът за справедливостта на разпределението. Дали правото на законодателя се простира дотам, че да намали заплатата на занаятчията, за да увеличи приходите на артиста? Г-н Ламартин казваше: Ако спрете да подпомагате театрите, докъде ще стигнете, няма ли да бъдете принудени да спрете да подпомагате университетите, музеите, институтите, библиотеките? Бихме могли да отговорим: Ако искате да субсидирате всичко, което е добро и полезно, докъде ще стигнете, няма ли да бъдете принудени да направите цивилна листа за селското стопанство, индустрията, търговията, на възпитанието и образованието? Тогава, сигурно ли е, че субсидиите благоприятстват прогреса на изкуството?

Това е въпрос, който трудно може да бъде разрешен, и ние добре виждаме, че театрите, които просперират са тези, които зависят от собствени ресурси. След по-обстойно разглеждане се вижда, че желанията и нуждите нарастват едни от други и произхождат в региони които са все по-облагородени до онази степен, в която общественото богатство позволява тяхното задоволяване. Става ясно, че правителството не трябва да се меси в това отношение, тъй като в момент на актуално богатство няма да успее да стимулира чрез данъци производството на луксозни стоки, без да засегне производството на стоки от първа необходимост, като така ще преобърне естествения ход на цивилизацията. Може да се отбележи, че тези изкуствени прехвърляния на нужди, вкусове, работа и население поставят хората в несигурна и опасна ситуация, която не почива върху солидна основа.

Това са някои от доводите, които имат противниците на намесата на Държавата по отношение на реда, по който гражданите смятат да задоволят нуждите и желанията си и следователно да насочват действията си. Аз съм от тези, признавам, които смятат, че изборът, импулсът трябва да идва отдолу, не отгоре, от гражданите, не от законодателя; обратната доктрина ми се струва, че води към разрушаването на свободата и човешкото достойнство.

Знаете ли в какво обвиняват икономистите чрез една колкото грешна, толкова и нечестна дедукция? В това, че когато отричаме държавните субсидии, ние всъщност отричаме самото нещо, което трябва да се субсидира, че сме врагове на всякакъв род дейности, защото искаме тези дейности от една страна да са свободни, а от друга самите те да търсят възнаграждението си. Така, щом като смятаме, че Държавата не трябва да се намесва в религиозните дела чрез данък, ние сме атеисти. Щом мислим, че Държавата не трябва да се намесва в образованието чрез данъците, ние сме против познанието. Ако кажем, че Държавата не трябва чрез данъчно облагане да определя фиктивна стойност на земята или на който и да е сектор от индустрията, ние сме обявени за врагове на собствеността и труда. След като смятаме, че Държавата не трябва да субсидира артистите, то ние сме варвари,  за които изкуството е ненужно.

Тук протестирам с всички сили срещу подобни заключения.

Далеч сме от мисълта да поддържаме абсурдната идея за унищожаването на религията, образованието, собствеността, работата и изкуството, когато казваме, че Държавата трябва да защитава свободното развитие на всички тези човешки дейности, без да подпомага някои от тях за сметка на други. Напротив, ние смятаме, че всички живи сили на обществото ще се развиват хармонично под влияние на свободата и нито една от тях няма да се превърне, така, както я виждаме днес, в извор на неприятности, злоупотреби, тирания и безредие.

Нашите противници смятат, че една дейност, която не е поддържана, нито регламентирана е разрушена. Ние сме убедени в обратното. Тяхната надежда е в законодателя, не в човека. Нашата е в човека, не в законодателя.

Така г-н Ламартин казваше: “В името на този принцип, трябва да премахнем публичните изложби, които представляват честта и богатството на тази страна.”

Бих отговорил на г-н Ламартин: Според вас да не субсидираш, означава да премахнеш, защото ако тръгнем от факта, че нищо не съществува независимо от волята на Държавата, вие стигате до заключението, че нищо не живее, освен това, което определи Държавата чрез данък. Но аз бих ви отговорил с примера, който вие избрахте и ще ви помоля да отбележите, че най-голямата и богата от изложбите, онази, която е направена в най-либерален и универсален дух, бих използвал дори термина хуманитарен, който в случая не е преувеличен, е изложбата, която се подготвя в Лондон, единствената, в която правителството няма участие и която не получава средства от нито един данък.

Но да се върнем към изкуството. Там, повтарям, има много силни доводи за и против системата на субсидиите. Читателят трябва да разбере, че специалният предмет на настоящето четиво ме възпира да излагам или да избирам измежду тях.

Но г-н Ламартин изтъква един аргумент, който не мога да отмина с мълчание, защото е тясно свързан с това икономическо изследване: “Икономическият въпрос, по отношение на театрите, се резюмира в една единствена дума: работа, без значение от естеството на тази работа, тя е толкова плодотворна и продуктивна, колкото е всяка друга дейност, която извършва нацията. Театрите във Франция, както знаете, хранят и заплащат на не по-малко от 80 000 работници от всякакъв род – художници, зидари, декоратори, костюмиери, архитекти и т.н, които съставляват истинския живот и динамика на много квартали на столицата и по този повод трябва да получават симпатиите ви!”

Вашите симпатии – разбирайте: вашите пари.

Той отива и по-далеч: “Удоволствията на Париж са трудът и потреблението на провинциите, а луксът на богатите е заплатата и хлябът на двеста хиляди работници от всякакъв вид, които живеят от разнообразната театрална индустрия  върху територията на Републиката и получават от тези възвишени удоволствия, прославящи Франция, храна за живота и нуждите на семействата и децата им. На тях вие давате тези 60 000 франка”. (Много добре, много добре, ръкопляскания).

Аз обаче съм принуден да кажа: много лошо, много лошо!, ограничавайки мнението си в границите на икономическата теория, за която става дума тук.

Да, поне част от тези 60 000 франка, за които говорим ще отидат за служителите в театрите. Някакви огризки могат да се отклонят от пътя. Може би, ако разглеждаме по-отблизо нещата, бихме открили, че тортата поема по друг път. Служителите трябва да са доволни, ако за тях останат няколко трохи! Но трябва да се отбележи, че субсидиите изцяло отиват за художниците, костюмиерите, декораторите и т.н. Това е, което се вижда. Но откъде идват те? Това е обратната страна на въпроса, която е също толкова важна, колкото и другата. Откъде идват тези 60 000 франка? И къде биха отишли, ако законодателят не ги насочи първо към улица Риволи и после към улица Гренел? Това е, което не се вижда.

Със сигурност никой няма да посмее да поддържа тезата, че вотът на законодателя е накарал тази сума да се появи в избирателната урна, че тя е просто добавка към националното богатство, че без този вот тези 60 000 франка биха останали завинаги невидими и неуловими. Трябва да се признае, че всичко, което мнозинството може да направи, е да реши тези 60 000 франка да бъдат взети от едно място, за да бъдат изпратени на друго. Те получават едно направление, само защото са били отклонени от друго. Тъй като нещата стават така, ясно е, че данъкоплатецът, обложен с един франк, няма да има повече на разположение този франк. Очевидно е, че ще бъде лишен от удовлетворение в рамките на един франк и че служителят, който и да е той, който го е получил от него, ще бъде лишен от заплата в същия размер. Нека не се оставяме тогава на опасната илюзия, че гласуването на сумата от 60 000 франка допринася за благополучието и труда на нацията. То премества удоволствията, премества и заплатите, това е всичко.

Може ли да се каже, че за някакъв вид удовлетворение и някакъв вид работа то замества по-спешните, по-моралните и по-разумните удоволствия и работа? Мога да оспоря това: когато отнемате 60 000 франка от данъкоплатците, вие намалявате заплатите на общите работници, на копачите, на дърводелците, на ковачите и със същата сума увеличавате заплатите на певците, декораторите, костюмиерите. Нищо не може да докаже, че тази последна класа е по-добра от другата. Г-н Ламартин не твърди, че е така. За него работата в театъра е толкова плодотворна и толкова продуктивна (но не и повече) колкото всяка друга работа, нещо, което може също да бъде оспорено, защото най-доброто доказателство, че втората работа не е толкова плодотворна, колкото е първата е, че едната трябва да подпомага другата.

Това сравнение между стойността и вътрешноприсъщите достойнства на различните видове работа не е част от актуалната тема. Всичко, което трябва да направя тук е да покажа, че ако г-н Ламартин и хората, които подкрепят мнението му, бяха видели, от една страна, заплатите на доставчиците на комедиантите, те биха видели, от другата страна, загубените заплати на доставчиците на данъкоплатците, като биха били изложени на подигравки заради объркването на преместване с печалба. Ако бяха последователни в следването на доктрината си, биха искали субсидии до безкрай, защото това, което важи за един франк и за 60 000 франка, важи, при същите обстоятелства, и за един милиард франка.

Когато става дума за данъци, господа, вие трябва да докажете тяхната необходимост със съществени аргументи, а не с това неиздържано твърдение: ”Обществените разходи хранят работническата класа.” Това твърдение скрива факта, че обществените разходи винаги заменят частни разходи и че те следователно, правят така, че един работник да живее по-добре от друг, но не помагат с нищо на работническата класа като цяло. Вашата  аргументация е достатъчно модерна, но е прекалено абсурдна, за да бъде  оправдана с разум.

Превод: Елица Радонова