Източник: Издателство МаК

от ЛЮДВИГ ФОН МИЗЕС

Един от проблемите, които стоят пред икономиста, е, че езикът на бизнеса се е развил преди икономическата теория и не е много подходящ за обсъждане на икономически проблеми. В някои случаи това води до истински трудности и пример е паричният пазар.

В края на ХVІІІ век британските икономисти откриват т. нар. “паричен пазар”, който се занимава с отпускане на заеми за предприемачите. Термините “търсене на пари” и “предлагане на пари” вече са в употреба, за да означат търсенето и предлагането на заеми. Тези термини са толкова дълбоко вкоренени, че вече не могат да се използват за описание на парични въпроси, т.е. за означаване на търсенето и предлагането на самите пари. Напротив – икономистите оправдано изтъкват, че лихвеният процент и търсенето на заеми не зависят от наличното количество пари. А също и че съществува търсене на пари, на пари в брой, което е независимо от търсенето на заеми. За обикновените хора е трудно да разберат това, дори и след като вестниците започват редовно да пишат за фондовата борса и паричния пазар. И нищо чудно, след като почти всички вестници използват термините “търсене на пари” и “предлагане на пари”, за да описват състоянието на паричния пазар – т.е. пазара на заемите.

Икономистите знаят, че на пазара съществува търсене и предлагане на пари, подобно на търсенето и предлагането на всяка друга стока. Трябва обаче да се подчертае, че това търсене и предлагане на пари няма нищо общо с търсенето и предлагането на заеми. Важно е също, че докато търсенето на повечето стоки цели тяхното потребление, с търсенето на пари не е така. То не цели употреба, а притежание на парите. То е търсене на налични пари в брой, на “касова наличност”.

Хората винаги трябва да държат подръка определено количество пари в брой поради несигурността на бъдещето. Ако знаехме какво ни предстои, можехме да инвестираме всичките си пари за определени срокове. Знаейки точно кога и от колко пари в брой ще се нуждаем, бихме могли да посочим тази дата като срок на нашите вложения. Но понеже не можем да знаем точно кога ще имаме нужда от пари, трябва да държим определено количество пари в брой или в разплащателна сметка. Не можем да използваме всичките си пари за заеми и инвестиции.

Парите в обращение са съвкупност от всички пари в брой. С оглед на историята на отделната парична единица няма такава парична единица, която да не се държи от някого, т.е. да не е част от нечия “касова наличност”. Когато се използва, тя преминава от един човек към друг. Няма междинно състояние; няма пари, които да не се притежават от никого и чието изчезване, например ако изгорят при пожар, да не ощети пряко собственика им.

При описването и тълкуването на явленията, свързани с парите, се правят два типа грешки: (1) че парите са нещо повече от стока; (2) че парите са нещо по-малко от стока. Но в действителност парите не са нито нещо повече, нито нещо по-малко от стока. Те са чисто и просто стока. Като всяка друга стока наличното предлагане влияе на пазарната им цена. И като всяка друга стока за тях има търсене, защото хората ги смятат за полезни.

Понеже парите в брой се търсят и хората са готови да дадат стоки, за да получат пари, това търсене увеличава стойността на материала, от който се правят парите. Стойността на златото е нараснала, когато то е започнало да се използва за направа на пари. Аналогично стойността на среброто е нараснала, когато от него са започнали да секат монети. Когато през ХІХ век паричните условия се променят и среброто губи значението си като материал за пари, цената му тръгва надолу.

Инфлацията е увеличаване на паричната маса без съответно увеличаване на търсенето на пари. Но от това не следва, че инфлацията не влияе върху търсенето на пари. Паричната маса и търсенето на пари не са съвсем независими величини. Търсенето на пари в брой зависи от това как отделният човек си представя бъдещите условия, от неговите предположения и идеи за бъдещето.

Когато се появи инфлация, т.е. паричната маса започне да се увеличава без съответно увеличаване на търсенето на пари, тя предизвиква повишаване на цените. Тогава, ако хората са научили нещо от теорията или от историята, могат да очакват повишаването да продължи. В такъв случай те ще предвидят поскъпване на стоките и намаляване на покупателната способност на отделната парична единица. В резултат ще бъдат склонни да ограничат своята “касова наличност”, да държат по-малко пари в брой, отколкото ако не очакваха промени в покупателната способност на парите. Но дали наистина ще е така, зависи от това как ще реагират хората. Ако те мислят, че предстои спад на цените, ще бъдат склонни да увеличат запаса си от пари в брой в очакване покупателната им способност да нарасне.

Общо взето, инфлационната промяна в покупателната способност на парите се дължи на факта, че някои хора достатъчно бързо разбират какво става и съобразяват своята дейност с инфлационната политика на държавата. Не е задължително тези хора да са велики умове или дори да са по-интелигентни от останалите. Те просто реагират по-бързо от останалите. Когато в Германия и Австрия след Първата световна война започва силна инфлация, случва се някои “безразсъдни спекуланти” точно в този момент да купуват акции със заеми. Не че тези спекуланти са особено умни – по-скоро банкерите са глупави. Банките, които държат обикновените акции, ги продават на спекулантите, като при това финансират продажбата с отпускане на заеми. За кратко време спекулантите стават много богати. Но доста скоро губят спечеленото, защото не осъзнават какво става.

Не всеки изпитва към правителството такова недоверие, каквото явно са изпитвали тези спекуланти. Докато тези, които достатъчно бързо предвиждат инфлацията, са малцинство, а по-бавните са мнозинство, докато домакинята отлага покупки в очакване стоките да поевтинеят, понеже така казват всички и най-вече правителството – дотогава инфлацията може да продължи. Този начин на мислене е основата, върху която се гради инфлацията. Но с времето все повече хора си дават сметка, че в твърденията на управниците има нещо гнило; и когато всички осъзнаят това, цялата структура започва да се разпада. Тази промяна става за една нощ. Тя настъпва, когато домакинята реши, че е по-добре да купува сега, отколкото да чака до утре или до догодина, защото тогава цените ще са още по-високи. В Германия след Първата световна война този преход се нарича Flucht in die Sachwerte – букв. полет до истинските стойности.

Всяка инфлация, ако не бъде спряна навреме, стига дотам. Първият период може да трае години и тогава правителството тържествува. Вторият период трае много кратко. В Германия първият период е от 1. август 1914 до края на септември 1923, а вторият продължава само 3-4 седмици. Вторият период в Германия се отличава с това, че на работниците се плаща предварително всяка сутрин. Те отиват на работа заедно с жените си. Всеки работник получава надницата си и незабавно я дава на госпожата си, а тя отива в най-близкия магазин да купи нещо – каквото и да е, – само и само да се отърве от парите. Всяка покупка е по-добра от задържането на пари, които до следващата сутрин ще са загубили цялата си стойност.

Такива инфлационни приключения са се случвали многократно в историята. Повечето са били спирани от правителството преди втория период. Трите най-важни случая, когато инфлацията е била оставена да измине целия си ход, са: (1) в САЩ през 1781 с т. нар. континентална валута, (2) във Франция през 1796 и (3) в Германия през 1923. В по-малки страни като Унгария също е имало инфлации, но те не са толкова важни.

Неудържима инфлация има и в южните щати с тяхната конфедерационна валута през 1865. Но там положението е различно, защото самото правителство на Конфедерацията се разпада, след като войските му претърпяват поражение.

През ХХ век Карл Хелферих (1872 – 1924), способен писател и икономист, но лишен от способността да защитава непопулярни становища, измисля следния лозунг: След война валутата на държавата-победителка ще се окаже най-добрата и ще запази стойността си. Но историята сочи друго. През 1781 в САЩ колониите са победители – те току-що са надделели над великата сила Великобритания. Въпреки това континенталната валута се обезценява. През 1796 Франция води успешни военни кампании и въпреки това претърпява инфлация. Спрямо Германия Хелферих греши двойно – първо, мислейки, че Германия ще победи в Първата световна война, и второ, вярвайки, че нейната валута като валута на страна-победителка по необходимост ще бъде добра. Хелферих не осъзнава, че когато става дума за инфлация, няма значение дали една държава е богата или бедна – важното е на каква основа тя пуска нови пари в обращение.

Всяка инфлация, която не бъде спряна навреме, се състои от два периода – лудешки катастрофален икономически растеж, който е много вреден, и явна неудържима инфлация. Този двустъпален ход на събитията е икономически закон. Продължителността на първия период зависи от условия, които можем да наречем психологически. Тя зависи от умовете на хората, от тяхната преценка, от тяхната вяра в правителството. А също и от идеите им и от псевдоикономиката, с която са били промити мозъците им. Ето защо е невъзможно да се каже предварително колко ще трае първият период.

Германците определено бяха позволили да им промият мозъците. Те вярваха на правителството си. Дори на 19. октомври 1918 те вярваха, че ще победят във войната, и мислеха, че парите им са в безопасност. И обвиняваха спекулантите за поскъпването на долара. Неграмотните американски и френски земеделци от ХVІІІ век разбираха паричните въпроси по-добре от образованите германски банкери. През този период германските банки фалираха, защото не можеха да се справят с проблемите, породени от инфлацията.

Защо всъщност опитите на държавата да контролира цените се провалят? Правителството увеличава паричната маса. Това е инфлацията. Всеки се сдобива с повече пари в брой, отколкото е имал по-рано. В резултат отделният човек, след като покрие всекидневните си нужди, има допълнителни неизхарчени пари. Поне това са допълнителни пари в неговите очи. Понякога той решава да купи с тях луксозни стоки, но по-често иска да ги вложи. Малкият човек влага парите си в спестовна банка или застрахователна полица. Големият бизнес от своя страна инвестира тези пари на пазара на заемите – пряко или непряко. За известно време правителството успява да държи цените ниски. Но дори те да са фиксирани, опасността остава. Когато хората могат да купят на ниски цени това, което им е необходимо, ще им останат повече пари в брой за други цели.

В САЩ през двете световни войни инфлацията е сравнително поносима, защото много от работниците задържат спечелените допълнителни пари, докато трае войната. Обикновеният работник предпочита да спести парите си, защото очаква стопанско оживление след войната и защото по време на войната някои стоки е почти невъзможно да се купят – радиоапарати, хладилници, автомобили и т.н. Това е характерно за първия период на инфлацията. Спомнете си домакинята, която казва: “Да задържим парите – догодина цените ще бъдат по-ниски.” Но щом хората открият, че нещата може би стоят другояче, катастрофата надвисва. Тези идеи на обикновения човек правят положението опасно и критично.

Днес (1951) все още има силна съпротива срещу инфлацията. Все още се говори много за необходимостта да се ограничи инфлацията. Наистина 90% от това говорене са глупости, например планове да се прикрият неизбежните последици от инфлацията чрез фиксиране на цени. Но въпреки това, докато има такава съпротива и докато администрацията и Конгресът са принудени да признават опасността от инфлацията, положението е под контрол. Нещата излизат извън контрол тогава, когато управниците вече не ги е грижа какво става, понеже не вярват да са управници и в бъдеще.

През последната световна война в повечето страни икономистите не можеха да говорят какво става в държавата им поради цензурата. Или просто нямаха възможност да говорят, защото бяха мобилизирани във войската. Но през Първата световна война някои страни не бяха въвлечени и в тях имаше икономисти. Например професор Густав Касел (1866 – 1945) в Швеция. Понеже страната му беше неутрална, той можеше да си позволи тази седмица да посети Германия, следващата седмица – Англия, а пътьом да спре в Холандия и Белгия. Той описа видяното и каза на германците: “Вие чрез инфлация обезценявате валутата си и вашите печалби не са действителни, а илюзорни.” Препоръча им да извадят допълнителните пари от обращение посредством данъци и облигации. Но германците не се осмелиха да обложат с данъци тези, които бяха получили допълнителните пари. Въведоха данък върху прекомерната печалба, който отне само малка част от излишъка. Опитаха облигации от следния тип: за да купи една облигация на стойност 100 марки, гражданинът трябваше да плати само 17 марки – останалите 83 марки бяха осигурени от държавата чрез печатане на нови банкноти. Така издаването на облигации само увеличи паричната маса. Случаят показва, че дори най-добрият съвет не може да помогне на хора, които имат зловредни идеи.

Сега искам да разгледам друг въпрос. През втората половина на ХVІІІ век Великобритания има златен стандарт. Това е очевидно за всеки, защото в обращение има златни монети и те се използват всеки ден. Освен това в употреба са банкноти на централната банка и на някои търговски банки. Банкнотите служат като заместители на златните монети и при поискване се обменят за тях незабавно и безотказно. В този вид златният стандарт съществува в Англия през ХVІІІ век и се възприема през ХІХ век от по-важните европейски страни – Франция, Германия, Холандия, Белгия и скандинавските страни.

Някога Адам Смит беше предположил, че в бъдеще ще се пътува само по въздуха и тогава земята под пътищата би могла да се използва например за земеделие. В същия дух икономистите започнаха да се питат дали наистина е необходимо човечеството да се главоболи да произвежда ценни метали, за да има добра валута. Би било желателно да се създаде валута с по-малко разходи. През 1819 Рикардо предлага златните монети да се премахнат и да има само банкноти, които да могат да се заменят не срещу монети, а срещу златни слитъци. Тези слитъци биха могли да се използват за международни разплащания. Така биха се спестили разноските по сеченето на златни монети с по-малък номинал.

Идеята на Рикардо остава без приложение повече от 60 години. Но през 70-те години на ХІХ век някои страни изпитват финансови трудности и искат да въведат златен стандарт, но по най-евтиния възможен начин. Те се сещат за предложеното от Рикардо решение, наречено “златен разменен стандарт”. Към края на ХІХ и началото на ХХ век много страни са го възприели. Златният разменен стандарт се различава от класическия златен стандарт само с една степен. С оглед на американските обществени интереси професор Джеремая Дженкс (1856 – 1929) от Нюйоркския университет изследва златния разменен стандарт в Далечния Изток – Малайския архипелаг, британските Западни Индии и др. Дженкс и помощникът му Едуин Уолтър Кемерер (1875 – 1945) се изпълват с ентусиазъм. Хората не виждат в златния разменен стандарт нищо съмнително. Аз не бях чак ентусиазиран, но не виждах причина той да не бъде възприет. Един германски икономист обаче изтъкна, че златният разменен стандарт съсредоточава цялото злато в ръцете на държавата и така улеснява действията й при война. Това, което се улеснява, е манипулирането на валутата от страна на правителството, което винаги я манипулира в посока надолу, подготвяйки инфлация. При златен разменен стандарт няма златни монети в обращение и когато правителството заяви, че банкнотите повече няма да се разменят срещу слитъци, никой не осъзнава какво значи това.

С избухването на Първата световна война всички страни преминават на златен разменен стандарт. Все още има златни монети в обращение, но те са малко. Дори страните с класически златен стандарт постепенно се насочват към златен разменен стандарт. Не след дълго всички страни преминават от златен разменен стандарт към пари без покритие. След войната всички искат да се върнат възможно най-бързо към златния стандарт. Но повечето се връщат само към златния разменен стандарт, и то като правят своята валута конвертируема срещу чужда валута вместо срещу злато. А през 1929, когато започва кризата, хората започват да искат нещо друго.

В крайна сметка златният разменен стандарт бива заменен с т. нар. гъвкав стандарт. Когато банките започват да печатат банкноти, те са наистина обезпечени. Ако банката откупва обратно банкнотите си с разлика от 10%, това се смята за позор. Между другото през 70-те години на ХІХ век френските банки и съответно златните запаси са съсредоточени в Париж, който попада в ръцете на комунарите. Но дори и тогава 5% отклонение от стойността на банкнотите се смята за ужасно. Днес (1951) една валута се смята за стабилна, ако отклонението от стойността й е до 20%. Но в предишната епоха обезпечаването на банкнотите от централната банка се контролира от обществеността, защото банката е задължена всяка седмица да дава подробен публичен отчет.

Стъпка по стъпка правителствата подготвят възможността да заменят златния разменен стандарт с гъвкав стандарт, при който нормалният курс на валутата се определя не от закона, а от анонимни бюрократи. Банковите транзакции се прехвърлят от централната банка към нова институция. Във Великобритания това е т. нар. Служба за уравновесяване на паричната обмяна. Най-важното е, че валутният курс вече не е фиксиран и е обграден със секретност. От време на време вестниците поместват съобщения, че валутата е станала по-слаба, което значи, че бюрократите малко са променили курса. В някои страни се случва той да се промени и рязко. Обезценяване е възможно дори при управление, смятано за демократично. През 1936 в Швейцария въпреки дадените уверения, че франкът няма да се обезценява, това се случва след половинчасово заседание на Парламента. Наистина депутатите нямат избор поради водената в предходния период политика на субсидиране на селското стопанство, на производството на часовници, на хотелите и др. И дори в демокрация като Швейцария промяната се постига чрез административна мярка.

Гъвкавият стандарт, защитаван от Кейнс и следовниците му като нещо чудесно, не след дълго бива заменен с нещо още по-“чудесно”. През април 1925 Великобритания се връща към златен стандарт при курс 4,86 долара за лира. Това води до поскъпване на вносните стоки, намаляване на износа и безработица. На 21. септември 1931 Великобритания се отказва от златния стандарт и оставя лирата да плава свободно. Тя се обезценява.

Парите са стока като всяка друга. Понеже между Манхатън и Бруклин няма митница, разликите в цените между тях ще са най-много равни на транспортните разходи. Друго щеше да е положението, ако имаше митница. Същото е и с парите. Ако Бруклин и Манхатън имаха различна валута, тя щеше да се обменя при такъв курс, че да няма разлика дали дадена стока се купува на едното или на другото място, с бруклински или с манхатънски пари. При наличие на разлика веднага би се появила възможност за изгодна сделка и би съществувала, докато разликата не изчезне.

Ние описваме с едни и същи термини обезценяванията на британската лира през 1931 с отказа от златен стандарт и преди две години (18. септември 1949) с промяната на курса й от 4,03 долара на 2,80 долара. Но тези две събития са съвсем различни и нямат нищо общо. През 1931, когато британците изоставят златния стандарт, се намалява количеството чужда валута или злато, което притежателят на британски лири може да получи срещу тях. Целта на тази стъпка е да се осигури стабилност на британската валута спрямо чуждите валути. Британското правителство си присвоява монопол върху търговията със злато и чужда валута, както и правото да експроприира чуждата валута. Лирата се обезценява, за да се променят курсовете, по които британското правителство ще обезщетява гражданите-притежатели на чужда валута и ще продава такава валута на търговците-вносители.

Преди две години във Великобритания курсът от 4,03 долара за лира е исторически факт като всеки друг факт. Той е курс де факто – законова норма, по която долари се продават на британците и се купуват от тях. Но всъщност на световния пазар лирата има стойност само около 3 долара. В договор със САЩ британското правителство обещава, че от определена дата ще започне отново да разменя своята валута срещу злато и долари. Но по това време британското правителство вече няма добри финансови и икономически съветници. Няма кой да повдигне въпроса какво би станало, ако парите могат свободно да се обменят в Лондон в съотношение 3:4. Тогава всеки би могъл да купи лири по 3 долара на парче извън Великобритания и след това да ги продаде на Великобритания по 4 долара на парче. След около месец британското правителство установява, че да се поддържа това положение е напълно нереалистично.

Превод: Майя Маркова